Авторът на „Облакът Атлас” Дейвид Мичъл с психеделична история за 60-те години на миналия век.
Дейвид Мичъл – авторът на романа, вдъхновил касовия филм „Облакът Атлас”, историческата епика „Хилядите есени на Якоб де Зут” и фантастиката „Часовници от кости” – задава литературния саундрак на лятото с хипнотизиращия роман „Утопия Авеню”!
„Утопия Авеню” разкрива нецензурираната история на годините на свободната любов, революциите на сърцето и бунтовете по улиците през 60-те години на миналия век. Книга за красивите мечти на младостта и цената, която човек трябва да плати по пътя към сбъдването им.
В годините, в които „Сохо” е центърът на света за десетки прохождащи банди; в които Pink Floydтепърва насочват космическия кораб към пулсиращото слънце, а Дейвид Боуи пее Кикотещото се джудже, на британската сцена сякаш от нищото се появяват „Утопия Авеню” – никому неизвестна банда, които неведомите пътища на неуспеха събират. Магичната вокалистка Елф Холоуей, китаристът Джаспър де Зут, барабанистът Питър Грифин и басистът Дийн Мос събират парченцата от разбитите си животи, за да поемат нагоре към челните места на музикалните класации. Но от тъмните и задимени клубове на „Сохо” към триумфално турне в САЩ и залеза на славата им четиримата ще открият, че се изисква много повече от талант, за да запазиш разсъдъка си и да не изгубиш себе си на това пътешествие.
Това е една изцяло измислена история, която обаче преразказва съдбите на стотици музикални надежди, погълнати от бурните години, в които са творили. Може ли човек да промени времето, в което живее или то неизменно променя него преди факлата на революцията му да освети небето?
На страниците на тази приказка за възхода и падението читателят ще се срещне и с истински легенди като Дейвид Боуи, Ленард Коен, Джанис Джоплин. И макар меломаните да открият известни анахронизми, музиката им издига романа отвъд времето и пространството.
Сякаш с невидими нишки Мичъл вмъква герои и събития от други свои книги като „Облакът Атлас“, „Хилядите есени на Якоб де Зут“ и „Часовници от кости“, за да създаде своята най-мащабна и обезоръжаваща творба, в които темите за свободата, сексуалността, откриването на личното „Аз” изпълват петолинието на романа.
Шеметна, оглушителна, романтична и на места тъжна, „Утопия Авеню” ще ви преведе през най-тъмните и забележителни кътчета на човешката душа.
Из „Утопия Авеню” от Дейвид Мичъл
– Извинете, Дийн Мос?
Монетата пада в канавката и изчезва. Шестте ми пенса! Дийн се обръща и вижда битника от бара на „Етна“, който може би е обратен. Носи астраганена шапка като руски шпионин, но говорът му е американски.
– Боже, съжалявам, заради мен си загубихте монетата…
– Да, по дяволите!
– Чакайте, ето я, вижте… – Непознатият се навежда и изважда шестте пенса. – Заповядайте.
Дийн я прибира в джоба си.
– И кой сте вие?
– Казвам се Лъван Франкланд. Засякохме се през август в „Брайтън Оудиън“. На „Концерта на бъдещите звезди“. Бях мениджър на „Приматите“. Вие бяхте с „Броненосецът Потьомкин“. Изпълнихте „Мръсна река“. Жестока песен.
Дийн се отнася подозрително към похвалите, особено когато идват от мъж, който може би е обратен. От друга страна, този обратен е музикален мениджър, а напоследък на Дийн му липсват похвали от когото и да било за каквото и да било.
– Аз написах „Мръсна река“. Това е моя песен.
– Така разбрах и аз. А също и че сте се разделили с „Потьомкин“.
Върхът на носа на Дийн е леден.
– Изритаха ме. Заради „ревизионизъм“.
Лъван Франкланд се разсмива и от устата му излизат накъсани облачета.
– Е, поне не е заради „художествени различия“.
– Написаха песен за Мао и аз казах, че е пълен боклук. Припевът беше: „Председателю Мао, председателю Мао, с червеното знаме води ни напред“. Кажи честно.
Франкланд изважда кутия „Ротманс“ и предлага на Дийн да запали.
– Без тях съм разорен, дявол го взел. – Дийн взема цигара с изтръпнали пръсти. – Разорен и затънал до шия.
Франкланд запалва цигарата на Дийн и своята с гъзарска запалка „Зипо“.
– Нямаше как да не чуя… – Той кимва към „Етна“. – Значи, няма къде да пренощувате?
Покрай тях минават в колона група модове, пременени в най-изисканите си тоалети за петък вечер. На амфети са и сигурно отиват в „Марки“, предполага Дийн.
– Не. Няма.
– Имам предложение – обявява Франкланд.
Дийн потреперва.
– Така ли? Какво предложение?
– Тази вечер една група свири в клуб 2i’s. Бих искал да чуя мнението ви за тях. Ако дойдете, после може да се опънете на дивана ми. Жилището ми е в „Бейзуотър“. Не е „Риц“, но е по-топло, отколкото под моста „Уотърлу“.
– Не сте ли мениджър на „Приматите“?
– Вече не. Художествени различия. Сега – наблизо се пръсва стъкло и отеква демоничен смях – търся нови таланти.
Дийн е изкушен. Ще е топло и сухо. Утре ще може да изпроси закуска, да се изкъпе и да се възползва от тефтерчето си. Франкланд сигурно има телефон. Проблемът е, че този спасителен пояс може да си има цена.
– Ако се чувствате застрашен на дивана – Лъван изглежда развеселен, – може да пренощувате в банята. Вратата се заключва.
Значи е обратен и знае, че съм се досетил… но ако на него не му пука, защо пък на мен да ми пука?
– Диванът ме устройва.
В кафе-бар 2i’s на „Олд Кoмптън Стрийт“ № 59 е горещо, влажно и тъмно като подмишници. Две голи крушки висят над ниска сцена, скалъпена от дъски и пластмасови касетки. Стените са запотени, от тавана капе вода. Въпреки това само допреди пет години 2i’s беше едно от най-нашумелите заведения с нови таланти: Клиф Ричард, Ханк Марвин, Томи Стийл и Адам Фейт са започнали кариерите си тук. Тази вечер на сцената е „Блус Кадилак“ на Арчи Кинок със самия Арчи Кинок – вокали и ритъм китара, басист е Лари Ратнър, барабанистът е облечен в елече и барабаните му са твърде големи за сцената, а китаристът е висок, слаб тип с леко безумен вид, розовееща кожа, червеникава коса и присвити очи. Пурпурното му сако се мята, косата му се спуска над грифа. Групата изпълнява стария хит на Арчи Кинок „Самотата боли“. Само за секунди Дийн разбира, че не една, а цели две от гумите на „Блус Кадилак“ са спукани. Арчи Кинок е пиян, напушен или и двете. Хленчи блусово на микрофона „Сааа-ааамотата боооли“, но все бърка китарната част. Междувременно Лари Ратнър изостава от бийта. Поддържащите вокали – „Сааа-ааамотна си и ти, бебче, сааа-ааамотна си и ти“ – звучат леко фалшиво. По средата на песента той изръмжава на барабаниста: „Изоставаш, да му се не види!“. Барабанистът се начумерва. Китаристът се впуска в соло, като поддържа лек, вибриращ тон в продължение на три такта, преди да започне до болка познатия риф. Арчи подхваща отново ритъм частта си, като се придържа към ми-ла-сол, докато китаристът подема мелодията и магически я преобръща. Второто соло впечатлява Дийн дори повече от първото. Хората проточват вратове, за да гледат как пръстите на китариста летят, подръпват, стискат, теглят, плъзгат се и барабанят нагоре-надолу по грифа.
Как го прави, по дяволите?
I’m Your Hoochie Coochie Man на Мъди Уотърс е последвана от по-слабо познатия хит на Арчи Кинок „Полет на вълшебно килимче“, който преминава плавно в Green Onions на „Букър Ти и Ем Джис“. Китаристът и барабанистът свирят все по-сърцато, но двете стари кучета Кинок и Ратнър дърпат групата надолу. Кинок завършва първата част, като поздравява малобройната публика, все едно току-що е вдигнал на крака „Албърт Хол“.
– Лондон, аз съм Арчи Кинок и се завърнах! Скоро ще излезем за втората част.
„Блус Кадилак“ се оттегля в бункера встрани от сцената. I Feel Free на „Крийм“ вие от колоните с металически звук, а половината слушатели се завличат горе да си купят кола, портокалов сок и кафе.
Франкланд се обръща към Дийн:
– Какво ще кажеш?
– Доведе ме да видя китариста, нали?
– Точно така.
– Доста е добър.
Лъван прави физиономия, все едно иска да каже: „Само толкова?“.
– Невероятен е. Кой е той?
– Казва се Джаспър де Зут.
– Боже. В моя край ще те спукат от бой и за по-малко.
– Баща холандец, майка англичанка. В Англия е само от месец и половина и още се ориентира. Искаш ли някоя капка бърбън в тази кола?
Дийн протяга бутилката си и получава щедро количество.
– Наздраве. Пропилява си таланта с Арчи Кинок.
– Като теб в „Броненосецът Потьомкин“.
– Кой е барабанистът? И той е добър.
– Питър Грифин. „Гриф“. От Йоркшър. Получил е закалка в северните джаз клубове с групата на Уоли Уитби.
– Уоли Уитби, джаз тромпетиста?
– Същият.
Лъван удря голяма глътка от манерката.
– Този Джаспър само свири или пише и песни? – интересува се Дийн.
– Пише. Но Арчи не му разрешава да ги изпълнява пред публика.
Дийн усеща как го пронизва завист.
– Наистина си го бива.
Лъван попива запотеното си чело с носна кърпа на точки.
– Съгласен съм. Но има проблем. Твърде самобитен е, за да се впише във вече съществуваща група като тази на Арчи Кинок, но не е и солов изпълнител. Трябват му добре подбрани, също толкова талантливи колеги, с които взаимно да се тласкат напред.
– Искаш да го привлечеш в друга група, така ли?
– Тази група още не съществува. Но съм убеден, че пред мен е басистът ѝ.
Дийн се засмива.
– Да бе.
– Сериозно говоря. Набирам група. И си мисля, че ти, Джаспър и Гриф може да си паснете.
– Занасяш ли ме?
– Така ли ти изглежда?
– Не, но… какво казаха те?
– Още не съм говорил с тях. Ти си първото парче от мозайката, Дийн. Много малко басисти ще са достатъчно точни за Гриф и достатъчно артистични за Джаспър.
Дийн решава да му угоди за малко.
– И ти ще си мениджърът?
– Много ясно.
– Но Джаспър и Гриф вече свирят в група.
– „Блус Кадилак“ не е група. А умиращо куче. Да го избавиш от мъките му ще е проява на милост.
От тавана пада капка право във врата на Дийн.
– Мениджърът им надали ще се съгласи.
– Бившият мениджър на Арчи избяга с прасенцето касичка, така че Лари Ратнър менажира групата. За съжаление, го бива, колкото мен ме бива в овчарския скок.
Дийн гаврътва глътка от бърбъна с кола.
– Значи това е предложение?
– Най-официално.
– Не трябва ли да пробваме как ще е, преди да… – Дийн се спира, преди да каже „скочим в леглото“ – решим каквото и да било?
– Разбира се. За щастие, басът ти е тук и насреща имаш подгрята публика. Трябва само да се съгласиш.
Какви ги дрънка тоя?
– Това е концерт на Арчи Кинок. Той си има басист. Не можем да правим прослушване сега.
Лъван сваля сините си очила и се захваща да почисти стъклата.
– Но отговорът на въпроса дали би искал да се пробваш с Джаспър и Гриф, е „Да“, нали?
– Ами да, предполагам, но…
– Връщам се след няколко минути. – Франкланд си слага очилата. – Имам уговорка. Няма да отнеме много време.
– Уговорка? Сега? С кого?
– С Черната магия.
Дийн чака Лъван Франкланд да се завърне, като наглежда баса си и раницата в ъгъла. Звучи Sha-La-La-La-Lee на „Смол Фейсис“. Той си мисли, че има какво да се желае от текста, когато познат глас възкликва: „Мосър!“. Дийн се озовава лице в лице с Кени Иъруд, приятел от колежа с остър нос, широки очи и глуповата усмивка.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
