Седмина в лодка - На ръба - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Седмина в лодка
Седмина в лодка
Снимка: Хара Нурин

Текстът участва в конкурса за авторски материал на Peika.bg

2 юни 2012, Кресненското дефиле

- По-надолу има едно място, „Пералнята“ му викат. Като стигнем до него трябва да се наведете напред, защото течението е силно, а водата по-буйна и от кръвта на уплашено момиче. Ако някой случайно изпадне, да плува към острова, докато дойдат спасителните лодки. До сега не ми се е случвало подобно нещо, но то никога не се знае…

Тези думи на младия Индиана Джоунс си спомних няколко часа по-късно, когато събирах в главата си всички парчета от случката в синята гумена лодка. Бяха ми минали покрай ушите. Изобщо не съм си и помисляла, че пътуването може да се обърка и цялото спускане да се превърне в нещо по-различно от игра.

Денят  беше пълен със съвпадения. 

Беше събота, втори юни - ден на Ботев и загиналите за свободата на България. На този ден винаги точно в дванадесет тревожно вият сирените в знак на почит към героите. Обаче там, където се намирахме, ги нямаше никакви. Навярно нещо ги заглушаваше. Освен това, беше черешова Задушница, когато почитаме паметта на преселилите се на небето наши близки. Сигурно и за това имах чувството, че в този ден много духове витаеха около нас. Сега си мисля, че са ни закриляли.

Бяхме отседнали в приказен хотел, от чийто тераси се виждаше и даже чуваше река Санданска Бистрица. Беше разпенена, като стара разказвачка на истории, която трудно си поема дъх, за да продължи натам с лакърдиите. Чаках с нетърпение да тръгнем към Кресненския пролом, където ни предстоеше пикник на открито и рафтинг по стръмната и весела Струма. Още предния ден Венко ме попита дали ще има спускане, защото реката е бурна в следствие на придошлите води от снеготопенето по склоновете на Пирин.

- Нали точно това трябва за един истински рафтинг! - му отговорих тогава повече от убедено. 

По пътя към дефилето ми се наложи да изслушам цяла тирада, че нивото на водата е много покачено и е опасно да се качваме в лодките. Каквото и да кажа, Венко винаги, ама винаги е „контра“, споровете продължават дълго, забавно и изтощително, за това трябваше ли да му обърна внимание сега? 



Щом пристигнахме на уреченото място, облякохме предпазните жилетки и костюми и отидохме на кратък инструктаж. Аз навлякох всичко, което ми предложиха, че даже и едно яке, заради което едвам си закопчах предпазната жилетка. После като се огледах, другите бяха с доста по-оскъдно облекло. Екипажът на нашата лодка се състоеше от седмина - Венко, Лийката, Шерифа, Дино Никев, аз и някакъв мъж, който не познавах, само разбрах, че работи в компания за „управление на риска“. Прякорът на нашия инструктор беше Индиана Джоунс, нямам идея защо, но името подсказваше, че трябва да е смело момче. Изглеждаше на не повече от двадесет и две. Бяхме инструктирани и можехме най-сетне да влезем във водата. От кога го чаках този момент - толкова бях слушала за този прословут рафтинг!

В гумената лодка трябваше непрекъснато да се гребе, като се бориш с водната стихия и заобикаляш по пътя си камъни и корени на дървета. 

Водата беше мътна, а аз имах чувството, че всеки момент ще падна от лодката, което хич не беше добра идея, предвид скромните ми плувни умения. Водата ми биеше право в лицето силни плесници. Не ми се смейте, но наистина не знаех, че човек толкова се мокри на един рафтинг. Мислех, че е нещо от типа на ветроходството, което преди месец преживяхме с горе-долу същата компания. Тук нямаше платна, а всички трябваше да гребем едновременно и в синхрон. Аз бях в края на лодката до Индиана Джоунс, който стоеше в средата върху ръба ѝ и ни даваше инструкции. 

Мъжете гребяха усилено, но на мен ми беше трудно, особено при непрекъснато заливащите ни вълни и предпочитах от време на време да се държа за една дръжка, която бях съзряла още на качване. Плаването беше забавно. Спускахме се скоростно по бързеите, инструкторът ни крещеше посоките и да се пазим от клоните. Подхвърляхме си шегички и се радвахме на фонтаните, които ни обливаха. В същото време, всеки мускул на телата ни бе напрегнат до краен предел. В един момент Индиана Джоунс ме "натопи" като извика на всички: "Люси не гребе!",  и аз се почувствах като издънила отбора. Джоунс направи рокада с идеята да уравновеси силите в гребането, което в последствие се оказа доста лоша идея и така, поразместени продължихме надолу по реката. 

Бяхме загрели и посвикнали с шамарите на водата, когато нашият водач ни предупреди да се наведем, защото наближаваме „Пералнята“. 

И точно тук всичко се обърка. Помня  добре как се преобърнахме. Стана бавно, не просто за един миг. Опитвахме се да се съпротивляваме и да се удържим на лодката, но водата беше по-силна от нас. В един момент просто се обърнахме и лодката ни захлупи. Почувствах се като излетяла тапа от бутилка шампанско на Нова година, само дето беше в обратна посока. Започнах да потъвам надолу и все по-надолу. Явно мястото, на което се обърнахме, беше дълбоко.

Имах чувството, че нещо ме дърпа към дъното и не мога да му се противопоставя по никакъв начин. В следващия момент усетих, че падането спира и даже започвам да се изтласквам леко нагоре. Нищо и никой не виждах пред себе си, само знаех, че трябва да се добера по някакъв начин до повърхността. Помня, че точно в този момент съжалих, че не си останахме само с пикника, ами тръгнахме на рафтинг в това време. А и не друг, а аз бях основния му инициатор. Най-накрая се изтласках почти до повърхността, но тогава срещнах друг проблем. Над мен беше лодката. Панически започнах да търся края ѝ, но той никакъв не се виждаше. Обърнах посоката, реших, че най-вероятно се намирам в средата ѝ. Синият ѝ таван ми се струваше толкова огромен, че имах чувството, че никога няма да намеря пролука, а въздухът ми свършваше. Най-накрая намерих изход и си подадох главата над повърхността. Вълните ме заливаха, но поне можех да дишам. Не виждах нищо и никой около мен. Вярно, бях над водата, но имах чувството, че всеки момент може да потъна обратно, още повече, че водата продължаваше да се върти бясно като центрофуга. Ужасът ми свърши, когато близо до мен видях не друг, а Венко. Той бързо доплува, явно видял безпомощното ми състояние, и ме хвана, като само повтаряше, за да ме успокои: "Спокойно миличка, спокойно..." 

Тогава разбрах, че съм спасена. 

В този момент за мен ужасът наистина свърши, въпреки че все още трудно си поемах дъх. Не виждах никой друг от нашите хора наоколо освен Венко и това ме притесняваше. Лодката се люшкаше вече близо до нас, макар и обърната, и аз се хванах за един от страничните й кантове.

След нямам идея колко време чух гласа на Индиана Джоунс от някъде, който извика на Венко, че лодката трябва  да се обърне, за да се качим. За целта обаче, аз трябваше да се пусна от нея. Нещо, което не бях готова да направя за нищо на света, нали точно бях намерила опора. Венко пробва с добро да ме накара, но като видя, че няма да стане, както ме държеше ми издърпа рязко ръцете, вкопчени в нея и въпреки моята съпротива успя да ме задържи далече от лодката. В това време видяхме един червен каяк да се приближава към нас и Венко ги повика. 

Бях на сухо с мокра и сплъстена коса, краката ми трепереха, дишах учестено, бях в каяка на двама непознати и нямах идея как са другите и къде са най-вече. Те ме оставиха до някакъв бряг, където имаше спрели две други лодки, които чакаха инструкции. Когато стъпих на брега, бях сигурно най-щастливият човек на света. Седнах на камъните, готова да заплача с глас. Казах си, че никога, ама никога повече няма да се кача в подобна въртележка и че ще се прибера пеша до лагера, ако ще да е и на сто километра от мястото, където се намираме. 

Мразех Струма, мразех това мътно място. 

Но това състояние трая точно пет минути. Не знам как, но бързо забравих всичко и исках да дойде моята лодка, да ме прибере и да си довършим пътуването. Приятели от друга лодка ме взеха и не след дълго ме прехвърлиха в нашата. Ура! Каква радост беше да видя всички до един на нея - живи и цели! Оказа се, че Шерифа беше плувал към острова, Лийката, който бе облечен в екип с лика на разярен тигър, беше нагълтал доста вода и никак не се чувстваше добре. Когато тръгнал да излиза над водата, по главата го ударило гребло и той потънал отново, но слава Богу после отново се преборил със стихията. Дино и човекът, който по ирония на съдбата се занимаваше с „управление на риска“, чието име така и не запомних, изглеждаха добре. Те с Венко и Индиана Джоунс в крайна сметка бяха успели да обърнат лодката, да се качат в нея и да приберат останалите. Всички, освен мен се бяха натъкнали на подводни камъни и се бяха ударили.  Аз имах късмет, защото бях престояла най-малко време във водата, а и бях най-добре екипирана. В последствие разбрахме, че точно този район е с висок риск от травми, заради многото подводни скали. От краката на Венко течеше кръв и аз чак сега забелязах, че моят спасител е само с къси панталонки и блуза с къс ръкав. На фона на него аз бях като готова за експедиция на Северния полюс.  

Отново бяхме заедно и порехме вълните. 

Успоредно до нас се движеше каякът, който преди малко ме бе приютил. Един от мъжете в него ми подхвърляше хапливи реплики: „Как щеше да се удавиш, а! И „Много ли се уплаши?“. 

Не след дълго спряхме на брега. Оказа се, че сме стигнали до мястото наречено „Казана“. Там водата се завихря между няколко скали и образува кипящ водовъртеж. Дори опитните рафтъри там спират и пренасят лодките си на ръце. Има и безумци, които преминават през него, но са малцина. Слязохме и мъжете взеха лодката на ръце, а аз поех няколко гребла и продължих след тях по пътя.

След известно време, заобиколили „Казана“, пак се качихме в лодките. Но като че ли опасните моменти нямаха край. Вълните не спираха да ни връхлитат и да ни люшкат. Червеният каяк със самоуверения екипаж продължаваше да се движи близо до нас и в един момент всички видяхме как се обърна от една голяма вълна. 

Наложи се да действаме бързо, а и вече бяхме доказан тим. Приближихме се по-близо до мястото, където водата отнасяше един от гребците на каяка. Шерифа хвана удавника, който мяташе ръце за помощ във въздуха, потопи го два пъти във водата, за да я изтласка от него и после с помощта на другите момчета го преметна в лодката. Човекът не беше на себе си. По ирония на съдбата се оказа същият, който ми се беше подигравал преди това. Сложихме го да легне в средата, тъй като беше едър мъж и имаше опасност да ни обърне със своята тежест. Така или иначе той не беше в състояние да се държи на краката си, дори седнал. Венко, като опитен рибар, метна нещо като ласо на каяка, който си блуждаеше самотен по вълните, и го придърпа към края на лодката, след което го завърза за нея.

През цялото време на нашето пътуване, водачите на лодките си подаваха знаци със свирки. Това беше техният начин на общуване във водата. Спряхме лодката под една върба и зачакахме да ни дадат знак, че и вторият член на екипажа на каяка е добре и е прибран от някой. Новодошлият лежеше и дишаше тежко, но имаше изгледи да се оправи. Шерифа в този момент направи няколко снимки с фотоапарата за водни снимки, който беше оцелял в нашето премеждие. Интересно, че всеки от нас беше изживял обръщането по свой си начин и имаше своя собствена история, която разказа под клоните на върбата.

Не след дълго с Венко, Лийката, Шерифа и Дино Никев потеглихме и достигнахме успешно края на това необикновено пътуване, влачейки след себе си завързания каяк, който приличаше на укротен мустанг, подобно на онзи в „Конникът без глава“. 

За едно спускане успяхме да се обърнем, а после и да спасим друг екипаж. При всички случаи беше незабравимо преживяване. След нас прекратиха спусканията по Струма за деня. Явно се страхува от още инциденти.

За финал на тази история, която е съвсем истинска и в нея няма грам преувеличение, ще ви разкажа една легенда за река Струма и защо водата й е толкова мътна, буйна, а понякога и много опасна. 

Преди много, много години водите на реката били бистри като човешки сълзи. В близко село живеело красиво момиче на име Струма, едничко дете на своите родители. За зла участ в околността се появила жестока банда, която започнала да отвлича хубавите моми. За да се спаси, Струма избягала от селото и дълго време обикаляла наоколо самичка. По някое време ожадняла и спряла до реката да се напие с вода, но неочаквано един разбойник я пресрещнал и се изправил пред нея. Нямало къде да намери спасение и тя се хвърлила в буйните води на реката. След нея скочил и разбойникът и я убил в гнева си с ножа, без да изпита и грам милост. Като видяла тази невиждана жестокост от жал реката станала мътна и досега не се е избистрила. Тогава хората нарекли реката на нейното име, както я знаем и днес. 

Автор: Хара Нурин 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория На ръба
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин