Стобските пирамиди - тайнствените скулптури на природата - Уикенд - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Стобските пирамиди - тайнствените скулптури на природата
Автор: Боряна Кръстева

Понеделник е и вече съм решила, че идната събота ще пътувам за село Стоб.

Обичам да си планувам почивните дни в началото на седмицата, за да има какво да ме крепи до края ѝ. Решено е, че тръгвам към Стобските пирамиди. Със заредени сили, батерии на фотоапарата и раница потеглям рано, докато софиянци още спят съботния си сън. Монотонният рев на двигателя, вибрацията на тонколоните, прескачането на радиостанциите – обичам пътуването с кола. Пейзажът на автомагистрала „Струма” не е от най-живописните, но важното е, че съм на път. Скоро върховете на планината ме поздравят и започвам да криволича по извивките ѝ.

Навлизам в долината на Рилска река, а точно на входа ѝ изниква село Стоб или по-точно рекламен билборд на Стобските пирамиди. Свивам в дясно от пътя и влизам в селото. Централният площад се къпе в слънчеви лъчи, а под сянката на близкия магазин – кръчма двама възрастни мъже играят шах, а поне още четирима гледат отстрани и обсъждат всеки ход. Спират игра, за да ме съпроводят с очи. За съжаление в повечето български села, пристигането на другоселец си е цяло събитие. Отминавам и те отново вперват поглед в шахматната дъска.

45876

В цялото село указателни табели за Стобските пирамиди не липсват. Дори в един момент пътят се разклонява наляво и надясно, като и в двете посоки висят стрелки за пирамидите. След кратко чудене тръгвам надясно. Асфалтовият път свършва няколко метра по-нататък, а на самия му край като стражи стоят две кучета. Едното къдраво с козина, която му пада в очите, а другото с далеч по-загладен косъм. Стоят невъзмутимо и нямат никакво желание да се отместят от мястото си за припек. След няколко подсвирвания с клаксона, къдравото с огромно нежелание запремята крак след крак и се оттегля от пътя. Другото го последва след няколко секунди.

След още малко изкачване, попадам на стадо козички. Уж бели, а всяка си има по някаква украса – малко сиво, малко кафяво. Хлопките им се поклащат в такт и звучат като цял оркестър. Овчарят строго ги хока да забързат ритъма и от време на време размахва гегата като диригент. Истинска симфония на село. Развеселена пристигам пред касата. Жената зад прозорчето ми обяснява, че оттук започва кратката пътека, която след пет минути ходене ще ме отведе в подножието на пирамидите. На мен обаче този вариант не ни харесва, затова жената ме упътва да се върна по другия път.

И така сега се спускам по улицата, покрай която се редят нови къщи и стари плевни, отдавна забравени от своите стопани. Връщам се при разклонението и продължавам, този път по левия склон. Отминавам две баби, приседнали на дървена пейка под кичеста липа. Едната живо обяснява на другата и размахва набраздените си от тежък труд ръце. Жените ме следят с поглед, малко по-дискретен от този на мъжете в центъра. Зад любопитството на всеки един от тях обаче прозира добрата, гостоприемство и тиха, спотаена радост.

45874

Спирам до църквата „Св. Прокопий” – единствената в България, която носи името на този светец. Тя е приемник на стария храм, построен през 1373г. на върха на селото, но разрушен малко преди Освобождението. Руините му са пренесени на мястото на днешната църква, която сякаш възкръсва от пепелта.

На входа за пирамидите ми дават кратки напътствия и ме изпращат с усмивка.Скоро над мен се показва голям метален кръст, обозначаващ мястото на старата църква „Св. Прокопий”.

45877

Стигам до него по пътечка, която се губи сред буйни треви. На разчистеното място е поставен малък олтар с няколко икони и каменна плоча. По време на османското робство, черквата се е издигала точно над турските къщи. Стопаните им обаче недоволствали от факта, че оттам християните можели да наблюдават дворовете им, затова църквата била разрушена. Тогава трима българи отишли в Цариград и измолили разрешение от султана да издигнат нова. Веднага след тяхното завръщане започнало изграждането на храма на днешното му място. През 1860 г. той бил завършен и осветен, а първото дете, което било кръстено в него, живяло повече от 100 години.

45883

След още няколко метра пътеката се промушва между дърветата. Провира се като змия между тях, гъне се и става все по-стръмна. Дъждовната вода е изровила част от нея и е образувала дълбоки вади. След успешното им преодоляване се изкачвам на малко хълмче, от което се открива частична гледка към село Стоб. На тези земи някога е съществувал античният град Стоби, но според местна легенда той бил заличен от голямо наводнение.

Излизам от сянката на дърветата и в далечината вече надничат каменните „шапки” на пирамидите. Пътеката се вие над тях и открива гледка към сякаш бездънни пропасти. Някои от конусовидните кули достигат височина до 12 метра. Векове наред ерозията и изветрянето извайват скалните образувания, чиито цветове варират от пясъчно жълто, през огнено червено, до шоколадово кафяво. Като истински скулптор природата създава причудливи форми, които разбуждат човешкото въображение.

45881

Първата група пирамиди са се скупчили една до други, а върховете им приличат на вълни от земна пръст. С всяко помръдване на слънцето цветът им се променя. Сега са леко кафеникави. Изкачвам се по-нагоре и оттук вече ми изглеждат като пясъчни замъци. Сякаш всеки момент морето ще ги погълне с приливната си вълна.

Движа се покрай зелената обезопасителна ограда и достигам до по-внушителни образувания, всяко от които носи тежка каменна шапка. Те изглеждат слети в основата си, като постепенно се протягат и изтъняват към върха си. Приличат ми на гигантски гъби, но вгледам ли се във всяка от тях поотделно, ги припознавам в различни образи. Важно е с какви очи гледаш и дали искаш да видиш, в противен случай образуванията може да не те впечатлят. Така че отворете сетивата си и се докоснете до изящните скулптури на природата.

45879

Постепенно пътеката толкова се стеснява, че разминаването на двама души става невъзможно. Оградата свършва, но пък има какво още да видя и след нея. Прибирам фотоапарата в раницата, за да пазя равновесие и да преодолея няколко големи камъка, изпречили се на пътя ми. Изкачвам се на върха. Това определено е най-прекрасната гледна точка, но и най-опасната. Съветвам ви, ако продължавате след парапетите да се концентрирате само и единствено върху изкачването, след това спрете и разгледайте спокойно, но не комбинирайте двете занимания.

45880

Криволичещото Рилско корито, цялото село Стоб, подстъпите към Рилския манастир – всичко това обходено с един поглед. Оттук някои от пирамидите греят в жълто и охра, други тлеят в червено, а трети – помръкнали в кафяво. Вятърът довява песента на медни хлопки. Звучи ми познато. Поглеждам през рамо и в подножието виждам същото стадо, с което се сблъсках при идването ми. Все така се движи в такт и бърза към блеснала от роса зелена поляна. Стоя безмълвна и оставям вятъра да разбърка мислите ми. С времето започнах да оценявам тези моменти, защото е все по-трудно да присъстваш в настоящето, без да въздишаш по миналото и да се надяваш на бъдещето. Щастлива съм, защото всяко пътуваме ме приближава към щастието.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Уикенд
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин