Умбрия, Италия за начинаещи - три приказни градчета - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Умбрия, Италия за начинаещи - три приказни градчета
Автор: Peika.bg
Умбрия, Италия за начинаещи - три приказни градчета
Снимка: Thinkstock/Guliver

Над Асизи греят две слънца!

Първото се казва Борислава. Тя е съученичка на мъжа ми, емигрирала в Италия преди близо двайсет години. Стройна чаровница, на чието лице грее усмивка, говорещо торнадо, но по онзи готин италиански начин. Слънцето на Асизи или просто Боби, ни изненада с прекрасен подарък. Незабравим ден из Умбрия с нея и любимия й Алберто.

Срещаме се с Боби в слънчев и горещ ден. Тя ни е изготвила амбициозна туристическа програма.

СПЕЛЛО

Начеваме със Спелло. Нищо не ми говори. Доверяваме се на Слънцето. Подминаваме отдалеко пробляскващото белокаменно Асизи. Пътят е еднообразен и равнинен, няма я привлекателната тосканска природа – тумбестите хълмчета, опнатите лозя, каменните къщя с кипарисови алеи. Преобладават поля с разхвърляни бали сено и видимо по-бедни домове. Но пък в колата е самото сладкодумие! В присъствие на Боби забравяш кой си и къде си. Тя заразява с позитивното си излъчване, въпреки недотам приятната тема. Кризата в Италия. И за мое съжаление, ситуацията не е никак обнадеждаваща.

В разговори за това и онова наближаваме хълмовете на малка планина – Субасио. Тя е приютила Спелло – каменна прекрасност. На пръв поглед градчето си има всичко от най-чаровното италианско и средновековно – крепост, каменни двери, високи камбанарии, кули, стари черкви с шарени фрески, тесни улички, красиви дървени входни врати, кокетно площадче, ароматстващи кафенета и ресторантчета, магазинчета с евтини (като никъде!) сувенири, грънчарници и други прелести. На втори – взорът види много цветя. Ама много! Цветопади по балкончета и прозорци, малки и големи саксии по улици и дувари, каскади от петунии, сакъзчета, обички и други красоти извират от всяко и невъзможно дори място.

40188

Нямаше да разбера особената прелест на това място без Боби. Разказва за традиционния фестивал на Спелло. Ежегодно през юни цялото население участва в разкрасяването на градчето. Всеки собственик на къща е накичил имота си с купища цветя, а съседите съвместно участват в надпреварата за най-красиво украсена улица. Виждаме кокетни шаренки керамични плочки по някои улички - закачлива хвалба кога са спечелили състезанието. Но това съперничество е част от голямото събитие – ритуала по пренасяне на статуята на Мадоната през градеца. Километричният й път буквално е постлан с килим от цветя. Вечерта преди събитието градът не спи – мало и голямо участва в подготовката. Пресни чашелистчета от невъобразимо богата палитра са нарязани на малки парченца и застилат като жив килим улиците, по които ще мине процесията. А на по-големите пространства художниците рисуват с късчета от цветя грандиозни картини.

40192

Няма човек, способен да предаде красотата на цветните платна, сътворени от всеотдайните спеловчани! Аз самата видях неописуемото в снимките на Боби. Вие задължителното си напишете „Спелло” в Гугъл и се полюбувайте!

Тук ми се привидя и забележителна реставраторска работилница. Всеки желаещ може да си влезе и кротко да погледа работата на младите феерични създания в изумителна сграда. Ако бях художник, бих дала част от живота си да творя в такова място. Напомня ми на баптистерията във Флоренция, заради осмоъгълната си форма. С високи, изрисувани в бледи нежни тонове тавани, ателието е приютило гигантски дървени старинни стелажи, пълни с книги от миналото. А между това са разположили маси и стативи троица исусоподобни младежи, вглъбени в работа по картони с традиционни сюжети. Помотавам се небрежно и напускам.

Всичкото тук е прелест. Тъжното в Спелло е само едно. Няма никой – никакви туристи! Няма кой да му се порадва.

Продължаваме към срещата на пица с Алберто, мъжът до Боби. Спокоен, благ, обран и много симпатичен. Знае пет думи на български. Всеки ще се сети кои...

В жежкия следобед сме четиримата към Беваня.

БЕВАНЯ

Какво да кажа? Пак същото. Още едно скрито от масовия посетител имане. Истинско съкровище, което в нарушение на традицията не е покатерено нависоко, а е в долината – там, където се сливат две реки. Въпреки натискащата горещина, някой и друг рибар пробва въдица срещу сребристи бързаци.

По пустите улици се насочваме към градската сърцевина. Пак съм неподготвена за това, което ме очаква.

Централният площад. Ще достигнеш пределите му, ако хвърлиш камък от средата. Не хвърлям нищо, въпреки настъпващата бавно лудост. Обезводняването се е ускорило заради слънцето, което е в пика си. Практично-романтичният незнаен майстор е оставил за загазили типове като нас насред пиацата изящен неголям фонтан.

40189

Охлаждаме най-вече душите, защото телата се разкапват. Вече имам смелост да погледна край себе си. Окръжава ме истинско бижу. Само централното кафене и големият плакат за течащия музикален фестивал подсказват, че не сме в Средновековието. Срещуположно са две от гордостите на Беваня – църкви от 12-и век, съградени в различен стил.

Потъваме в хладината на първата. Като сценография от скъпа холивудска продукция за времена на рицарите. Обаче автентично. Скромната естетика действа неособено благо на духа – мрачно, пространството се бори да захапе от прокрадващата се през малките островърхи прозорци светлина. Няма украси – ни картини, ни пъстри стъклописи, няма завъртяни колонади, нито забележителен олтар. Само високи изчистени тавани. В подземието, много под нивото на града, сред аромат на мухъл, пипам камък. Оживяват нерадостни картини от жестоко време. Излизам.

Жегата удря подло. Отсреща е друго – тая черква носи истерична радост за окото. Много светлина, весели краски по изобилно дарените с фрески стени. В ниша, в скромен прозрачен ковчег, са мумифицирани телцата на две светици. И присъстващата смърт не може да развали позитивното на мястото. Черквата днес била по-скоро музей, отколкото действащ храм, казва приглушено възрастният уредник.

Назад към паркинга минаваме през друг прелестен площад. Странична уличка води до още една местна гордост – действащ театър от 13-и век. Малък, само за няколко дузини зрители. Тука хората са имали душа!

Следобедът не носи хладина, а само горещ вятър. Компанията има да споделя още...

ПАНИКАЛЕ

Непростимо!

Това не е реклама на филма на Клинт Истууд, а най-точното определение за глупостта, която щях да сторя. За малко да се предам пред жегата и умората и да се откажа от по-нататъшно обикаляне. Спря ме това, че си знам душичката. По-късно неминуемо щях да съжалявам за пропуснатото.

Нещата ги добутахме дотам, че мързеливото ми същество се чувства като изгубен насред пустиня несретник, който провлачва стъпка след стъпка в пясъка с надеждата, че ей онова пък може и да не е мираж. Грях е да го помисля дори, защото нито съм в пустиня, нито съм сама. И без повече колебания, продължаваме да видим как слънцето ще потъне някъде след Паникале.

И за това място нищо не знам. Невежа, невежа, невежа!

Отмарям в колата на спуснати прозорци – горещият влажен въздух блъска лицето, но примижвайки се наслаждавам на гледката. Пътят следва извивките на приказното езеро Тразимено. Отиващото си слънце прави опит да дразни с хиляди огледалца. Движим напред и все нагоре. Като в оная гадна песен „И няма край, и няма край, нашир и длъж”. Непосветената в маршрута ми глава се чуди защо голямата вода остава зад нас. Нали хубостта на залеза уж е на брега!?

След сума километрични криволици сме покачени на висок хълм с чудна гледка към езерото и долината. В Паникале сме.

И пак същото. Красота! Теракотено-червено съвършенство. В детайл и в цялост. Има си всичко – крепостна стена, внушителна порта от незапомнени времена, чаровно пътче, водещо към сърцето, високи къщи с цвят на препечена глина, стара забележителна черква, дремещи дедета.

Централен площад с възголям и странен наклон, фонтан. Точно там няколко млади образа разполагат осветление, барабани, отварят куфари с техника, друг настройва китари. Докато моткаме от край до край, ще рече петдесетина метра, тия начеват мелодичен джаз. Мамма!

Времето ни притиска – скоро слънцето ще изчезне. Мушваме из червеникавия лабиринт. Пак криво алено площадче, заключено между стройни къщи. Наблизо изискано ресторантче примамва, разпръсквайки аромати. Не успявам да хвърля укорителен поглед на ония, дето пренебрегват залеза с вилица в ръка.

40190

Продължаваме бързо. По пътя една рижана върти надменно опашка. Още някой и друг метър и... ето го!

Площадче от картичка – къщички с очертани камъни, фенерчета по фасадите, големи керамични саксии с полудели мушката, шарени самотни столчета, чешмица с бронзов чучур. И аз. И Боби. И мъжът ми. И Алберто. Със залеза.

Пред нас става чудо! Камъкът променя цвета си. От теракота преминава в крещящо весел оранж. И в жълто. Дори и вече белее. Но и хората сме се променили – няма я вече умората, всички сме качили без уговорка усмивки, гледаме се благо и мълчим. Наблюдаваме залязващото нещо в захлас.

Вече разбирам по-добре природата на Алберто. Цял ден сред тримата българи, той ни остави да се наговорим, без да обсеби ни веднъж разговора. Само понякога, деликатно показва място или детайл, който улисаните в приказки бърборани може и да изтървем.

Този добър човек подари най-красивия и незабравим залез.

*

Текстът е изпратен от Флорина Иванова  за рубриката ни Стани автор. Още от Флорина можете да прочетете в блога й тукСподелете и вие пътешествията си на info @ peika.bg, превърнете се в нечие вдъхновение!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин