В Родопите на среща с бог Сабазий - Уикенд - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
В Родопите на среща с бог Сабазий

В Родопите, и по-конкретно в източната им част, се намират няколко известни исторически и археологически места, допринесли за развитието на района. Имам предвид местността Кръстова гора, където целогодишно хора от близо и далеч посещават идват, за да се изцерят, да прогледнат, да проходят; Перперикон близо до Кърджали; както и връх Караджов камък, който изглежда като светилище.

Два грамадни камъка са се опрели един в друг като братя и са образували дупка. Изкачиш ли се върху главите им, погледът ти се губи в невероятното море от планински ридове, върхове, била. Селцата са се сгушили някъде долу между тях. Друго скално светилище е Белинташ, за което се разказва и предполага, че е култов обект който се използвал за ритуални нужди. Самото скално светилище представлява плато с площ 5 декара на височина 300 метра. Върху скалното светилище са издълбани кръгли отвори, улеи, ниши и стъпала, като някои предполагат, че това е карта на звездното небе. До близкото село Мостово пък била открита плочка с образа на Сабазий. Бог Сабазий е фригийско-тракийско божество на лечението и земеделието. През V в. пр.н.е. в Гърция е почитан с името Загрей, а в Древен Рим - като тракийския Дионис. Корените на Сабазий са от средата на II в. пр.н.е.

Една дружинка решихме да посетим именно това древно светилище - Белинташ. Тъй като бе доста далече, отседнахме в хижа Сини връх, малко над село Новаково, Асеновградско. Заредени с ентусиазъм, нетърпение и с любопитство, рано в съботната сутрин се събрахме за предстоящия преход. Натоварихме буса и поехме към вечните Родопи. Небето се бе навъсило, все едно се сърдеше, че изпраща поредните туристи нанякъде. Все пак в Асеновград бе доста по-различно. Горещо и приятно. На обед стигнахме в градчето. Взехме от всичко по малко и буса се превърна в подвижен смесен магазин. Бяхме се обезбирили и огладнели, та спряхме в село Червен недалеч от областното градче. От жегите само айран и бира те спасяват. Предстоеше ни вечер, изпълнена с песни, закачки, смях в чудесната Родопа планина. Нямахме инструменти, но с глас, раздаден докрай, пак се получава. Понякога има фалшиво пеене, но който не е опитал, той не е успял. Престрашиш ли се да се изложиш един-два пъти, после всичко се нарежда.

След час потеглихме. Скоро се появиха къщите на Новаково. Над него бе нашата хижа за вечерта. Нямаше жива душа в този пек. Улици много, но точният път за подслона ни къде е? Минути по-късно установихме, че трябва да пътуваме 5 км по разбит и с дупки път. Никой не го е поддържал! За какво му е да го прави? Има в планината някаква си сграда, в нея никой не ходи, туристите я знаят, я не! Повечето местни така мислят и говорят. След час кламбучкане сред шарената сянка на гората се показа сградата.

Разтоварихме буса, разпределихме се по стаите и всеки си намери занимавка, за да убие времето до заник слънце. Стаите бяха приветливи, гледката с изглед на изток, можеш да видиш изгрева от терасата си. Сред борова горичка сме, долу на каменната площадка можеш хоро да тропнеш, народна топка да играеш. Вятърът тананикаше своята песен и полюшваше закачливо клоните на дърветата. Гласовете ни сякаш бяха някакъв инструмент към тази мелодична песен. Винаги, когато съм сред Родопите, усещам че съм в някое друго измерение, спокойствието е навсякъде, забравям всичко и всички проблеми и неволи и се отдавам на магическата прегръдка на планината, тишината и невероятната природа. Постепенно слънцето си тръгваше, а на трапезата навън се събираше нашата дружинка, като всеки помагаше с нещо, за да прекараме приятно вечерта. Наздравиците се почнаха, всеки разказваше някоя случка, която впоследствие се разпространяваше из цялата маса. Залезът бе красив и топъл, песента на гората ни унасяше. Появи се Венера, някъде там зад ей онова борче. В песни, смях и шеги премина родопската вечер. На другия ден закусихме набързо, направихме си традиционната снимка за изпроводяк и поехме към Белинташ.

Още в 9 ч. вече напичаше здраво. Вървим сред шарената сянка и вековна букова гора, а около нас все гледки към родопските ридове, наредени като верига. Една дива сърна за миг пресече пътя. За съжаление, отиваше в капана. Подминахме ловна вишка, през която дебнат именно тези животни.

А ловният сезон бе свършил. Горката тя, жал ни стана на всички. Наоколо пчели жужат, щурчета свирят, пеперуди летят, а ние вървим леко запъхтени. Скоро се появи пролука, хубавата хладина остана зад гърба ни. Откри се панорама към родопските баири, докъдето поглед стига. Вече имаше мараня, та най-далечните ридове не се открояваха на хоризонта. Забелязах, че от мястото, на което бях застанал, отляво и отдясно склоновете не бяха обрасли много, а и не бяха кой знае колко стръмни. Човек ако реши да слиза направо без пътека, ще се справи без проблем. Имаме още път, жегата вече ни гони за вода, а тя ни намалява. Пътечката бе приказна. Запровирахме се през скършени клони, препъвахме се често в камънаците, приятно ухаещи на здравец. Скоро отново се появи светлина. Бяхме на някакъв път. Има табела, пише хижа „Марциганица”, а в обратна посока хижа „Васил Коларов”, точно оттам идваме.

Нагоре пътят излиза на слънце и обраслият в зеленина бе точно Сини връх, до който трябва да стигнем. Но решихме друго. Тръгваме към точка „Б” и спускайки се все надолу по камънаците сред прахоляк, установихме, че не се вижда пролука за слизане от върха. Той ни гледа отдясно и не се забелязва ни най-малка част голо място. А стръмно бе, личеше си с просто око. Естествено, малко бях разочарован от това, но после ми се оправи настроението. Прецених, че нашият водач бе прав. За миг зърнах прашния път да се вие покрай исполински скали в далечината под горещите лъчи. И осъзнах, че трябва да събираме хладина повече преди да се опържим на юлското слънце. През юли и август е изключително горещо в тези части на Родопите, особено по скалните светилища и върхове, понеже няма грам водица. Настроението бе прекрасно, от всичко по малко - сръдни, шеги, смешки - и току след няколко минути се озовахме под гигантските скали на скално-култовия комплекс Къз Кая.

Дори в гората се виждаха силуетите на скалите. Все едно бяха някакви стражи, пазещи пътя. Имаше доста папрат пред тях, но не ми попречи да се приближа още.

Зърнах дупки, издълбани някакви знаци, пещери. Прелитаха орли. Отдавна дружинката се бе скрила на сянка, аз и приятелят ми Митко се задълбочихме в снимане на Стражите. Тишината можеш с нож да я режеш.

След минути отново бяхме в пълен състав и продължихме към заветната точка на маршрута. Потънахме в папратова гора, на моменти тя бе над нас. Подвиквахме си, за да разберем кой къде е.

Тук – там някое борче. Живописно! Все едно бяхме в някоя приказна страна. Спряхме за почивка под брезички с изглед към Къз Кая на хоризонта. Солено, сладко, водица и поемаме пак.

Нямаше и един час и се появиха първите къщи и хотели от село Врата, а над тях се издигаше светилището Белинташ с българския трибагреник.

Усеща се горещината дори и сред най-голямата сянка. Вече сме на малкия паркинг. Песъчливият път към Белинташ е пред погледите ни. Понеже има път, хайде да стигнем с големите си коли, ако може, до върха! Само замърсиха въздуха. Зърнахме беседка с чешма. Толкова много чаках този момент. Водата ми бе станала на чай. Седнахме, освежихме се. Хапнахме малко и потегляме.

Минути по-късно се появи флагът, отляво и дясно бяха наредени сергии, хората предлагаха мед, сладко от горски плодове, както и пресни такива. Нова църква правеше сянка макар и малко. Приличаше на тази на Кръстова гора. Оставих да я видя на връщане.

Пресякохме ниска арка и закриволичихме по пътечката. Хладинка, чудесно! Едно божествено дърво се показа. Изгоряло, но възкръснало, жълтици бяха събрани в ствола му. Две пейки има до него. След 20 минути сме сред скалното светилище. Грамадните и гладки скали с издълбани дупки, с ниши по тях.

 

Прескачаме, криволичим. Едно последно изкатерване по метални стълби. Гордо се развяваше българското знаме. Посетители имаше доста. Някои събираха енергия, други се препичаха на слънце, трети снимаха и се радваха на панорамата наоколо. Виждаха се Къз Кая, Кръстова гора поне знаехме къде точно бе мястото, село Врата, село Мостово, била, ридове. Лястовички пикираха светкавично. Имаше две щерни с вода, ниши, вдлъбнатини, дупки, цялото плато приличаше като карта на звездното небе. Направихме си малко снимки.

Легнах, за да усетя енергията от миналото. Това място е съществувало от хилядолетия. Тук вероятно е бил култовият комплекс на Бог Сабазий. Много силно и енергийно древно място. Всяко скално плато, независимо дали е Караджов камък, Къз Кая, Ин Кая, Перперикон, са съхранили в себе си древната култура на траките.

 

Някои места все още гадаем как са се появили, от кой век, ера са. И ще продължаваме да ги изучаваме. Но трябва да отидеш там и да го усетиш и пренесеш назад във времето. Аз се пренесох в това време за няколко минути. И не желаех да го напускам.

Тръгваме! Стъпка по стъпка напускаме дома на Сабазий. За да го посетим отново пак. Спрях се до една скална пролука, гледката през нея бе уникална. Докоснах се за последно и забързах да догоня другарите си. Изкъпах се на чешмата, седнах и броени минути след това се качихме в нашия бус за столицата. Нашата приказна среща с Източните Родопи и бог Сабазий бе към своя край. Спряхме за по бира в Асеновград и в топлата вечер на деня хилядите мъждукащи светлинки на София отново ни посрещнаха.

*

Текстът и снимките са изпратени от Юрий Стоянов за рубриката ни Стани автор. Споделете и вие пътешествията си на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Уикенд
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин