С безсмъртните „Вино от глухарчета“, „Марсиански хроники“, „451 градуса по Фаренхайт“ и „Смъртта е занимание самотно“ Рей Бредбъри заслужено заема своето място на майстор на спекулативната проза и един от най-ярките гласове на американската литература от XX век, а неговите творби се превръщат във вдъхновение за редица съвременни автори.
Близо 40 години след публикуването си на български език се завръща именно „Смъртта е занимание самотно“ – брилянтното обяснение в любов към човека и литературата, а новото издание се появява с корицата на Дамян Дамянов и в познатия и обичан превод на Жени Божилова.
Мъгливата Венеция в щата Калифорния е особено примамлива за хора, влюбени в тъгата. Тук времето тече по различен начин. Тук влакчето от лунапарка прилича на заспал динозавър, червен трамвай искри на завоите, петролните сонди стенат на брега. Тук мъртвец е открит в потопена клетка, приютявала някога лъвове.
А млад и емоционален писател ще трябва да го открие и да тръгне по следите на извършителя. Момчето, което целият град нарича Щурия, ще стане част от собствения си роман, в който „Смъртта е занимание самотно“. А рамо до рамо с него в тази съдбовна сюита ще застане прозорлив детектив, който крие много повече изненади, отколкото човек може да предположи.
Някой винаги чака пред вратата. Един по един изчезват хора, но никой не вярва, че сериен убиец броди из улиците.
Жертвите на мистериозния извършител са винаги самотници и особняци, отдавна превърнали се в невидима и чудата част от пейзажа на Венеция. Докато и последният Самотник не трябва да срещне съдбата си…
Рей Бредбъри се плъзга по релефа на реалността, за да създаде нестандартен и увлекателен детективски роман, чието безсмъртно послание превръща творбата в истинско литературно постижение.
Вдъхновена от творбите на Реймънд Чандлър, Дашъл Хамет, Джеймс М. Кейн и Рос Макдоналд, „Смъртта е занимание самотно“ е темпераментен, шарен и смешно-тъжен портрет на съвременното човечество, в което самотата е все по-чест спътник по време на пътуването „живот“.
Из „Смъртта е занимание самотно“ от Рей Бредбъри
…Как се бяха озовали тия клетки на лъвовете в дъното на канала, не знаеше никой. Също никой не помнеше кой е прокопал каналите през средата на стария град, разпаднал се вече на пух и прах, и този прахоляк стържеше нощем по вратите, примесен с песъчинки, със сухи водорасли и изветрял тютюн от фасовете, мятани по брега от 1910 година насам.
Тъй или инак, каналите ги имаше, а в края на единия от тъмнозелените, омазнени с петрол водни пътища бяха старите циркови фургони и клетките, които лющеха белия си емайл и златната блажна боя и поръждавяваха железните си решетки.
Много отдавна, в началото на двайсетте, тези клетки, кръстосвани от диви животни, са громолели по улиците като летни гръмотевични бури, а лъвовете разтваряли паст и горещият им дъх миришел на месо. Впрягове от бели коне теглели това великолепие из улиците на Венеция и през околните поля много преди „Метро Голдуин Майер“ да издигне своите лъжливи фасади и да създаде нов вид цирк, който ще живее вечно на филмовата лента.
Днес останките от някогашната циркова процесия почиваха на дъното. Едни от клетките на колела стърчаха прави в дълбоките води на канала, други лежаха на една страна, погребани в приливите, които ги разкриваха на зазоряване и пак ги скриваха в среднощ. През прътите им се провираха риби. Денем момчетиите идваха да играят върху големите подводни острови от стомана и дърво, понякога се вмъкваха в тях, разтърсваха решетките и ревяха като зверове.
Но сега, късно след полунощ, когато и последният трамвай беше отминал на север край пустите пясъци, каналите приплискваха черни води и мляскаха в клетките като беззъби баби.
Появих се тичешком, навел глава срещу дъжда, който изведнъж секна. Луната надзърна от тъмен процеп като огромно око, вперено в мен. Крачех през огледала, които ми показваха същата луна и същите облаци. Крачех по небето долу – и изведнъж нещо се случи...
Изотзад някъде голяма приливна солена вълна се претърколи, черна и заоблена, между стените на канала. Пясъчна дига май се бе пробила и беше пуснала насам морето. И тъмните води нахлуха. Приливът стигна до малкия мост в мига, когато аз бях по средата.
Водата просъска край старите лъвови клетки.
Стреснах се. Сграбчих парапета на моста.
Защото в една от клетките, точно под мен, нещо белезникаво се хласна в решетката.
Ръка помаха от клетката.
Някой стар укротител на лъвове, унесъл се в сън, току-що се беше пробудил на непривично място.
Ръката му се протегна мързеливо вътре в клетката, зад решетката. Звероукротителят бе вече съвсем буден.
Водата спадна и пак се вдигна.
Едно привидение се залепи на решетката.
Надвесен над парапета, не вярвах на очите си.
Сега призракът доби определени форми. Не само длан, ръка, а цяло едно тяло се сви и се раздвижи отмаляло като огромна марионетка, хваната в железен капан.
Бледо лице с празни очи, които отразяваха луната и нищо друго, стоеше долу като сребърна маска.
Приливът се дръпна. Тялото изчезна. Вътре в съзнанието ми огромният трамвай изви по завой от ръждясали релси, удари спирачки, изхвърли искри, изсъска и спря, докато някъде далеч невиденият мъж изстрелваше онези думи при всеки нов тласък, подскок и устрем.
„Смъртта е – занимание – самотно.“
О, не!
Приливът отзивчиво нахлу като при спиритически сеанс, запомнен от друга някоя нощ.
Един мъртвец искаше да се освободи.
Някой изкрещя ужасено.
Разбрах, че съм бил аз, когато десетина прозореца изведнъж светнаха в къщурките по брега на тъмния канал.
– Хайде сега, отдръпнете се, дръпнете се!
Прииждаха още коли, още полицаи, още прозорци се осветяваха, още хора излизаха, загърнати в халати, замаяни от съня, за да застанат до мен, който бях по-замаян и от тях. Наподобявахме тълпа унили клоуни, изоставени на моста, вгледани долу в нашия удавен цирк.
Стоях разтреперан, вперил очи в клетката, и се питах: защо не погледнах назад? Защо не видях оня, който знаеше всичко за този долу в цирковия фургон?
Господи, казах си, ами ако оня от трамвая сам е натикал тоя мъртвец вътре в клетката?
А доказателства? Нямах. Имах само четири думи, повторени в един нощен трамвай, един час след полунощ. Имах само дъждовни капки, процеждащи се от високите жици с екота на тези думи. Имах само шума на студените води, придошли като смърт по канала, за да облеят клетките и да се върнат още по-студени там, откъдето се бяха явили.
Откъм старите бунгала прииждаха още клоуни.
– Хайде, народе, минава три часът. Разотивай се!
Пак беше заваляло, а полицаите, като се появиха, ме бяха измерили с поглед, сякаш казваха: абе ти защо не си гледаш твоята работа? Да бе почакал поне до сутринта, за да го съобщиш, и то по телефона, анонимно!
Един полицай бе застанал на ръба на канала в черни бански гащета и гледаше водата с отвращение. Бялото му тяло отдавна не бе виждало слънце. Стоеше и наблюдаваше как приливът влиза в клетката, повдига спящия там, а оня му маха. Иззад пръчките изплува лице. Изражението бе толкова неземно, че навяваше тъга. Ужасна болка ми сви гърлото. Отстъпих, защото чух как се разхълцвам от мъка.
Тогава бялото тяло на полицая проряза водата. Той потъна.
Помислих – и той се удави. Дъждът падаше по мазната повърхност на канала.
Изведнъж полицаят се появи вътре в клетката, с лице на пръчките, поемайки въздух.
Уплаших се, реших, че е мъртвецът, дошъл за сетен път да вдъхне от живота.
Миг след това видях плувеца да се измъква от далечния край на клетката и да влачи подире си една призрачна форма като траурен воал от избелели водорасли.
Някой хълцаше на умряло. О, господи, ахнах, та това съм бил аз.
Простряха тялото на брега на канала, а плувецът започна да се бърше. Гаснеха светлинките на патрулните коли. Трима полицаи, надвесени над трупа с фенерчетата си, разговаряха тихо.
– ...Според мен преди няколко часа.
– ...Къде е следователят?
– ...Изключил си е телефона. Том отиде да го доведе.
– ...Има ли портфейл – документи за самоличност?
– Няма. Трябва да е приходящ.
Започнаха да му обръщат джобовете.
– Не, не е приходящ – изрекох и се спрях.
Един полицай насочи фенерчето си към мен. С голямо любопитство се взря в очите ми и чу моите хлипове.
– Познавахте ли го?
– Не.
– Тогава защо?...
– Защо ми е мъчно ли? Просто така. Той е мъртъв завинаги. Боже мой. И аз да го намеря!
Проряза ме спомен.
В един ведър летен ден бях свил зад някакъв ъгъл и бях видял човек, прострян под спрял автомобил. Шофьорът тъкмо изскачаше от колата и се надвесваше над тялото. Отстъпих встрани, сетне спрях.
Нещо се розовееше на тротоара до обувката ми.
Знаех какво е – от гимназиалните лабораторни експонати. Самотно парче от човешки мозък.
Някаква минувачка, непозната, дълго остана загледана в тялото под колата. Сетне направи нещо импулсивно и неочаквано и за самата нея. Бавно коленичи край трупа. Потупа го по рамото, докосна го дружелюбно, сякаш му казваше: хайде, недей, недей така, хайде, стани.
– Убили са го, нали? – чух се да питам.
Полицаят се извърна.
– Защо мислите така?
– А как иначе, искам да кажа, как се е озовал в тази клетка под водата, ако някой не го е натикал там?
Фенерчето блесна отново и опипа лицето ми като ръка на лекар, която търси симптомите.
– Вие ли съобщихте по телефона?
– Не. – Потръпнах. – Аз изкрещях и събудих всички наоколо.
– Хей – прошепна някой.
Цивилен детектив, нисък, пооплешивял, коленичи край трупа и обърна джобовете на сакото. От тях се изтърси нещо сбучено и парцаливо – като мокри снежинки, но от бяла хартия.
– Дявол да го вземе, това пък какво е? – чу се глас.
Аз знам, помислих си, но замълчах.
С разтреперана ръка се наведох край детектива да грабна от тази хартиена каша. Той продължаваше да вади от другите джобове все същия боклук. Стиснах малко в дланта си и докато ставах, си го натиках в джоба, а детективът вдигна поглед към мен.
– Вир-вода сте – обади се той. – Оставете си името и адреса на този полицай и тръгвайте. Идете да се изсушите.
Отново заваля, целият треперех. Обърнах се, казах си името и адреса и забързах към къщи.
Притичал бях до съседната пряка, когато някаква кола спря и вратата є се отвори. Ниският детектив с олисяващата коса примигна към мен.
– Боже мой, изглеждате ужасно! – възкликна той.
– И друг един ми го каза преди половин час.
– Влизайте.
– Живея на другата пресечка.
– Влизай!
Промъкнах се вътре разтреперан, а той ме отведе през двете пресечки до евтината ми, безлична кибритена кутийка с гръмкото название „апартамент“. Едва се задържах прав, като се измъквах, тъй бях разсипан от това треперене.
– Кръмли – представи се детективът. – Елмо Кръмли. Обадете се, като разберете какъв е този хартиен боклук, дето си го натикахте в джоба.
Трепнах виновно. Ръката ми се мушна в джоба. Кимнах.
– Непременно.
– И стига сте се тревожили, не се разстройвайте чак толкова – каза Кръмли. – Това е един никакъв... – Той млъкна, засрамен от думите си, скри се вътре и се приготви да потегли.
– Аз пък все си мисля, че е някакъв – отговорих. – Щом си припомня кой е, ще ви се обадя.
Не смеех да мръдна. Боях се, че ужасни неща ме дебнат откъм гърба. Като си отключа да вляза, дали с мен няма да нахлуе и черната вода на канала?
– Шавай! – викна Елмо Кръмли и затръшна вратата.
Колата му се превърна в две червени светли точки, потъващи в новия порой, който направо ми затваряше клепачите.
Погледнах през улицата – ето я бензиностанцията и до нея телефонна будка, която ми служеше за кантора – оттам звънях на редакторите, които никога не позвъняваха обратно. Пребърках си джобовете за монети – ще се обадя в град Мексико, ще събудя Пег, ще дам разговора за нейна сметка и ще є разправя за клетката, за оня, и – о, боже мой – ще я изплаша до смърт!
Послушай детектива, казах си.
Шавай.
Така се бях разтреперил, че едва вкарах проклетия ключ в ключалката.
Дъждът се вмъкна заедно с мен.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
