Освен с революционните си теории и общозначими трудове гениалният Стивън Хокинг е известен и с изключителната си способност да обясни сложния свят на физиката и астрономията на езика на децата. Съвместно с дъщеря си Луси Хокинг той създава поредица, която разкрива на разбираем език за малките читатели тайните на науката и Вселената, като ги прави част от шеметните приключения на любознателния Джордж и неговата нова приятелка Луси.
В ново издание след дълго отсъствие на пазара на български език се появява първата книга от поредицата – „Тайният ключ на Джордж за Вселената” (изд, „Сиела“).
Запознайте се с Джордж – малко момче, който болезнено си мечтае да има компютър, макар и да се радва и на заместителя, който получава – голямо розово прасе. А животът с подобен домашен любимец би трябвало да е скучноват и спокоен. Докато един ден то не прескочи оградата и не се озове в двора на изоставената отдавна съседна къща, в която отскоро са се настанили ученият Ерик и дъщеря му Ани. Както и наистина най-забележителният компютър, който може да си представите.
Така Джордж се оказва въвлечен в неочаквано пътешествие право в открития Космос, където возенето на комети е разрешено, а планетите от Слънчевата система са на една ръка разстояние.
Заедно с Ерик и Ани момчето ще открие какво са атомите и молекулите, звездите, планетите и техните луни и ще се докосне до загадъчните черни дупки, на които и самият Стивън Хокинг е посветил голяма част от научната си кариера.
От различни обяснения за появата на звездите, планетите, спътниците до теорията на лъчението на Хокинг – различни факти и теории от необятния свят на физиката и астрономията оживяват на езика на децата.
Сред страниците на книгата са разпръснати и очарователни черно-бели илюстрации и съвсем истински сателитни цветни снимки, които да помогнат за по-добрата визуална представа на описаните теории и факти.
Забавно, вълнуващо и изключително полезно, „Тайният ключ на Джордж за Вселената” от Луси и Стивън Хокинг е впечатляващо и вдъхновяващо издание, което ще запали любовта към науката не само у най-малките читатели, но и у техните родители.
Из „Тайният ключ на Джордж за Вселената” от Стивън и Луси Хокинг
Първа глава
Прасетата не изчезват просто ей така, мислеше си Джордж, докато се оглеждаше насред очевидно празната кочина. Опита се да затвори очи и да ги отвори пак, за да провери дали всичко това не е само някаква ужасна зрителна измама. Но когато ги отвори отново, прасето все още го нямаше и голямото му, кално, розово туловище не се виждаше никъде наоколо. Всъщност, след като Джордж прецени ситуацията за втори път, нещата се влошиха, вместо да се подобрят. Забеляза, че страничната врата на кочината е открехната, което означаваше, че някой не я бе затворил както трябва. И този някой най-вероятно беше той.
– Джорджи! – чу майка му да го вика от кухнята. – Започвам да приготвям вечерята след минутка, така че имаш само около час. Написа ли си домашните?
– Да, мамо – викна той в отговор с престорено жизнерадостен тон.
– Как е прасето ти?
– Добре е! Добре! – отвърна Джордж пискливо. Той изгрухтя пробно няколко пъти, за да изглежда така, сякаш всичко си върви постарому тук, в малката задна градинка, където имаше много, много зеленчуци и едно огромно – но сега мистериозно отсъстващо – прасе.
Изгрухтя още няколко пъти за сигурност – беше много важно майка му да не дойде в градината, преди да е имал време да измисли някакъв план. Нямаше идея как точно щеше да открие прасето, да го прибере в кочината, да затвори вратата и да се върне навреме за вечеря. Но беше се захванал с този въпрос и последното, от което се нуждаеше, бе някой от родителите му да се появи тук, преди да е открил всички отговори.
Джордж знаеше, че прасето не е голям любимец на родителите му. Майка му и баща му никога не бяха искали прасе в задната градина и особено баща му направо заскърцваше със зъби, като се сетеше кой живее зад лехите със зеленчуците. Прасето беше по-дарък: една студена коледна вечер пред входната им врата бе доставен кашон, издаващ пищене и сумтене. Когато Джордж го отвори, откри вътре много възмутено розово прасенце. Детето го измъкна внимателно от кашона и очаровано загледа как новият му приятел се препъва около елхата на малките си копитца. Върху кашона имаше залепена бележка. Скъпи Всички! – пишеше в нея. – Весела Коледа! Този малък приятел се нуждае от дом – можете ли да му осигурите такъв? С обич, баба.
Бащата на Джордж не беше възхитен от новото попълнение на семейството. Само защото бе вегетарианец, не означаваше, че обича животни. Всъщност предпочиташе растения. С тях работата беше много по-лесна: не създаваха бъркотия и не оставяха кални отпечатъци от копитца по кухненския под, нито пък нахлуваха и изяждаха всички бисквити, които намереха върху масата. Джордж обаче бе във възторг, че си има свое собствено прасе. Подаръците, които беше получил от майка си и баща си тази година, както винаги бяха ужасни. Ръкавите на ръчно плетената от майка му жилетка в оранжево и лилаво провисваха точно до земята; той никога не бе искал панова флейта, а и му беше наистина трудно да изглежда ентусиазиран, докато разопаковаше комплект за преработване на остатъци от храна в тор посредством червеи.
Това, което Джордж наистина искаше – най-много от всичко във Вселената, – беше компютър. Но знаеше, че е малко вероятно точно неговите родители да му го купят. Те не харесваха съвременните изобретения и се опитваха да се справят с колкото е възможно по-малко стандартни домакински уреди. В желанието да водят по-чист и по-прост живот, те перяха всичките си дрехи на ръка, не притежаваха кола и осветяваха къщата със свещи, за да избегнат употребата на каквото и да било електричество.
Всичко това бе правено с идеята да осигурят на Джордж естествено и усъвършенстващо се развитие, без токсини, без консерванти, без радиация и други подобни пагубни изобретения. Единственият проблем беше, че отървавайки се от всичко, което би могло да навреди на момчето, родителите му бяха успели да се справят и без голяма част от нещата, които биха могли да му доставят удоволствие. Те може и да се забавляваха с танцуването около украсени с цветя и ленти колове, с ходенето на екологични протести или с меленето на брашно, за да си направят сами хляб, но на Джордж не му беше весело. Той искаше да отиде в увеселителен парк и да се вози на въртележките или да играе на компютърни игри, или да пътува със самолет много надалече. Вместо това за момента всичко, което имаше, бе неговото прасе.
А то си беше много хубаво прасе. Джордж го кръсти Фреди и прекара безброй щастливи часове, увиснал над ръба на кочината, която баща му бе построил в задната градина, в наблюдения как Фреди рови из сламата или сумти сред мръсотията. Докато сезоните се сменяха и годините си вървяха, прасето на Джордж ставаше все по-голямо... и по-голямо... и по-голямо... и накрая порасна толкова голямо, че на слаба светлина изглеждаше като малък слон. Колкото по-голям ставаше Фреди, толкова по-натясно се чувстваше в кочината си. При всяка възникнала възможност гледаше да избяга и да повилнее из зеленчуковите лехи – газеше по връхчетата на морковите, дъвчеше малките зелки и похапваше от цветята на майката на Джордж. Въпреки че често казваше на сина си колко е важно да обичаш всички живи твари, той усещаше, че в дните, в които Фреди унищожаваше градината є, тя не беше изпълнена с обич към неговото прасе. Също като бащата на Джордж, и майка му бе вегетарианка, но момчето беше сигурно, че я е чувало ядно да си мърмори „наденички“ под нос, когато почистваше след някоя от по-опропастителните екскурзии на Фреди.
Точно в този ден обаче не зеленчуците бе унищожило прасето. Вместо да търчи като лудо наоколо, то беше направило нещо много по-лошо. В оградата, която разделяше тяхната градина от съседната, Джордж внезапно забеляза подозрителна дупка с размерите на прасе. Вчера тя определено не съществуваше, но пък вчера Фреди беше сигурно затворен в кочината си. А сега нямаше и следа от него. Това можеше да означава само едно – че Фреди, в търсене на приключения, бе избягал от безопасността на задната градина и бе отишъл някъде, където изобщо не би трябвало да ходи.
При Съседите беше загадъчно място. Там бе необитаемо, откакто Джордж се помнеше. Докато всички други къщи близнаци в редицата имаха спретнато поддържани задни градини, прозорци, в които блещукаше светлина вечерно време, и врати, които се блъскаха, когато хората влизаха или излизаха през тях, тази къща просто си съществуваше – тъжна, тиха и тъмна. Нямаше малки деца, които да пискат от радост сутрин. Нямаше майка, която да вика през задната врата семейството за вечеря. През почивните дни нито се чуваха удари от чук, нито се усещаше миризма на прясна боя, защото никой никога не идваше да поправи счупените рамки на прозорците или да почисти запушените канали. Годините на занемаряване бяха довели до избуяването на градината извън всякакъв контрол и вече изглеждаше така, сякаш от другата страна на оградата бе израсла амазонска джунгла.
От страната на Джордж задната градина беше спретната, подредена и много скучна. Имаше лехи с градински боб, здраво завързан около колчета, редове с къдрави марули, изскочили на повърхността тъмнозелени връхчета на моркови и добре окопани картофи. Момчето не можеше дори да ритне топка, без тя да падне право в средата на грижливо гледано малиново храстче и да го размаже.
Родителите на Джордж бяха оградили малък участък, в който той да си отглежда свои собствени зеленчуци, надявайки се, че така момчето ще се заинтересува от градинарство и дори може би, когато порасне, ще стане фермер, който се занимава с отглеждането на зеленчуци без употреба на изкуствени торове и пестициди. Джордж обаче предпочиташе да гледа нагоре към небето, а не надолу към земята. Затова неговото малко късче от планетата оставаше пусто и необработено, по него се виждаха само камъни, хилави бурени и гола земя, докато той се опитваше да преброи звездите в небето, за да разбере колко точно са те.
Градината на Съседите обаче беше нещо съвсем различно. Джордж често се качваше върху покрива на кочината и се взираше през оградата в прекрасната непроходима гора отвъд. Буйният храсталак образуваше удобни малки скривалища, а дърветата имаха изкривени, чворести клони, идеални за катерене. Къпините растяха на големи групи, трънливите им клонки образуваха странни, вълнисти извивки и се кръстосваха едно с друго като железопътни релси на гара. През лятото стеблата на безброй плевели се увиваха около всяко растение в градината като зелена паяжина; жълти глухарчета никнеха навсякъде; бодлив отровен гигантски хераклеум се издигаше като вид от чужда планета, докато малки сини незабравки намигаха красиво сред лудата светлозелена бъркотия в задната градина на Съседите.
Но Съседите беше също така и забранена територия. Родителите му много твърдо бяха казали: „Не“ на идеята да я използва като допълнителна площадка за игра. И това не бе обичайното им „Не“, което беше благоразположено, любезно, „ние те молим да не го правиш за твое собствено добро“, вариант на „Не“. А съвсем истинско „Не“, от вида, който не допуска спорове. Същото „Не“, с което Джордж се сблъска, когато се опита да предложи, че след като всички останали в училище имаха телевизори – някои деца дори имаха в стаята си! – може би родителите му биха могли да се замислят дали да не му купят и те един. По въпроса за телевизията Джордж трябваше да изслуша дълго обяснение на тема как гледането на безсмислени глупости затлачва мозъка. Но когато опря до Съседите, не последва дори лекция от баща му. Само едно просто, слагащо край на разговора „Не“.
Джордж обаче винаги искаше да знае защо. И тъй като предположи, че няма да получи повече отговори от баща си, той отиде и попита майка си.
– О, Джордж – въздъхна тя, докато режеше брюкселското зеле и ряпата и ги слагаше в купата за тесто. Имаше склонността да готви с каквото є попадне подръка вместо със съставки, които се комбинират една с друга, за да се получи нещо вкусно. – Задаваш прекалено много въпроси.
– Просто искам да знам защо не може да ходя в съседния двор – настоя момчето. – И ако ми кажеш, няма да задавам повече въпроси чак до края на деня. Обещавам!
Майка му избърса ръце в престилката си на цветя и си пийна от чая от коприва.
– Добре, Джордж – съгласи се тя. – Ще ти разкажа една история, ако омесиш кифличките.
След като му подаде голямата кафява купа и дървената лъжица, майка му се настани удобно, а Джордж започна да разбърква твърдото жълто тесто с парченцата зелени и бели зеленчуци.
– Когато се преместихме тук – започна майка му – и когато ти беше много малък, в онази къща живееше един възрастен човек. Много рядко го виждахме, но въпреки това го помня добре. Имаше най-дългата брада, която някога съм виждала: стигаше чак до коленете му. Никой не знаеше точно колко е стар, но съседите казваха, че живеел там от цяла вечност.
– Какво се случи с него? – попита Джордж, напълно забравил, че е обещал да не задава повече въпроси.
– Никой не знае – отвърна майка му загадъчно.
– Как така? – изненада се Джордж, който бе спрял да бърка.
– Просто така – сви рамене тя. – Единия ден беше там. На следващия го нямаше.
– Може да е отишъл на почивка – предположи момчето.
– Е, ако е отишъл, така и не се върна – каза майка му. – Най-накрая претърсиха мястото, но нямаше и следа от него. Оттогава къщата е празна и никой повече не го е виждал.
– Боже... – въздъхна Джордж.
– Малко след това – продължи майка му, докато духаше горещия си чай, за да изстине – чухме шум от съседната къща: звуци от блъскане посред нощ. Проблясваха светлини и се чуваха гласове. Някакви хора бяха нахлули вътре и се бяха настанили да живеят там. Наложи се полицията да дойде и да ги изхвърли. А миналата седмица ни се стори, че пак чухме шум. Не знаем кой може да се е настанил в онази къща. Затова баща ти не иска да се мотаеш там, Джорджи.
И сега, докато гледаше голямата черна дупка в оградата, Джордж си спомни за разговора с майка си. Историята, която му беше разказала, не бе заглушила желанието му да отиде при Съседите – там все още изглеждаше мистериозно и съблазнително. Но да иска да отиде Там, когато знаеше, че не може, беше едно, а да открие, че всъщност му се налага, бе съвсем друго. Изведнъж Съседската градина му се видя тъмна, призрачна и много страшна.
Джордж се чувстваше раздвоен. Част от него копнееше да се прибере вкъщи при мъждукащата светлина на свещите и чудноватите, познати миризми от гозбите на майка му; да затвори задната врата и отново да бъде в безо-пасност и на топло в собствената си къща. Но това би означавало да остави Фреди самичък и може би в опасност. Не можеше да помоли родителите си за помощ, защото сигурно щяха да решат, че Фреди си е спечелил последната черна точка и щяха да го изпратят за преработване в тънки резенчета бекон. Джордж си пое дълбоко дъх и реши, че е длъжен да го направи. Трябваше да отиде при Съседите.
Затвори очи и се промуши през дупката в оградата.
Когато излезе от другата є страна и отвори очи, видя, че се намира насред градината джунгла. Клоните на дърветата над главата му бяха толкова гъсти, че едва успяваше да види небето. Вече се стъмваше и поради буйната растителност наоколо тук изглеждаше още по-тъмно. Джордж едва успя да види къде през огромните бурени беше отъпкана пътечка. Той тръгна по нея с надеждата, че ще го отведе при Фреди.
Прегази през големите къпинови храсти, които се вкопчваха в дрехите му и драскаха голата му кожа. Изглеждаше така, сякаш нарочно се протягаха от полумрака, за да издерат с бодлите си ръцете и краката му. Кални стари листа джвакаха под обувките му, а копривата го нападаше с острите си, жилещи пръсти. А през цялото време вятърът в клоните над него ги караше да издават пеещи и въздишащи звуци, сякаш му казваха: „Бъди внимателен, Джорджи... Бъди внимателен, Джорджи.“
Пътеката го отведе до малко разчистено място, точно зад самата къща. Досега нито беше видял, нито бе чул нещо от непослушното си прасе. Но там, върху счупените паважни плочи пред задната врата, съвсем ясно се очертаваха чифт кални отпечатъци от копитца. По тях момчето разбра къде е отишъл Фреди. Неговият любимец бе влязъл в изоставената къща през задната врата, която бе оставена точно толкова отворена, че да може да се провре цяло прасе. А най-лошото беше, че от къщата, където много години не бе живял никой, се процеждаше светлина.
Някой си беше у дома.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
