Приказка за Долната земя - красива и мистична история за израстването - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Приказка за Долната земя - красива и мистична история за израстването
Автор: Peika.bg
Приказка за Долната земя - красива и мистична история за израстването

Ирена Първанова от студио "Змей" създава красива и мистична история за израстването в духа на анимацията и с илюстрациите на Мира Мирославова.

>

>

Името на Студио Змей се свързва с проекта за първия анимационен сериал с български фолклорни мотиви „Златната ябълка“. Но това не е единственото постижение на талантливия екип, обединил творчеството си около превеждането на традициите през времето, така че да бъдат достъпни и за най-младите. След няколко успешни анимационни проект, сега е време за... приказка!

„Приказка за Долната земя“ е дело на талантливата сценаристка Ирена Първанова. С нея по книгата работи и Мира Мирославова, чиито илюстрации носят дъха на онова вълшебно детство, което всеки един от нас пази в спомените си.

Приказка за Долната земя - красива и мистична история за израстването

Алекс е обикновено тринайсетгодишно момче. Толкова обикновено, че се чувства почти невидимо, особено в семейство с двама по-големи и талантливи братя. Единствените приятели на Алекс са видеоигрите и той е изключително щастлив, когато разбира, че семейството му ще отсъства цяло лято. Докато си прави планове за това как ще остане напълно сам в София в компанията на „Спасителите на галактиката“ и изключително много пица, просто няма как да предвиди това, което го сполетява. Родителите му решават да го изпратят на гости при баба, която никога не е виждал и то в най-затънтеното място на света – село Вратня.

Но вместо очакваното скучно лято без интернет, кабелна телевизия и обхват на телефона, сред виещите се улички на селото Алекс открива верни приятелства и необясними загадки, за които никой от жителите не иска да говори. А от горите около Вратня се носят омайващи песни, които призовават момчето по име.

Приказка за Долната земя - красива и мистична история за израстването

За Алекс започва вълнуваща игра, в която съдбата на света е заложена на карта и която завинаги ще промени живота му. Но и в най-дълбокия мрак се крие светлина…

В тази непозната „Приказка за Долната земя“ нищо не е такова, каквото изглежда – часовниковите кули мълчат, улиците се сливат, наоколо бродят таласъми, самовили и вещици, а най-трудната битка е тази със собствените си страхове.

Това е вълнуваща и красива история, в която фолклор, магия и съвременност се преплитат и в която ти сам избираш какъв да бъдеш утре.

Из „Приказка за Долната земя“

Глава I

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Приказка за Долната земя - красива и мистична история за израстването

... Александър се събуди неочаквано рано и тихичко се измъкна от детската стая. Петър още хъркаше шумно, а Георги мърмореше нещо насън с глава, положена върху сборник със задачи. Докато безшумно притваряше вратата, на Алекс му се стори, че чу някой гърлено да мърмори: „Ама ако го делим на нула, ще счупим Вселената“, но реши да пусне заплахата покрай ушите си. Алекс често оставаше до късно, за да играе видеоигри, и затова рядко се събуждаше преди братята си. Това само по себе си не беше особен проблем, но допълнителните минути сън нарастваха обратнопропорционално на количеството храна, което откриваше в кухнята, когато станеше. Петър беше в онази възраст, в която ядеше като за петима, и винаги се възползваше от успиванията на братята си, за да опустоши съдържанието на хладилника. Георги не бе чак толкова унищожителен, но пък притежаваше редкия талант да открива всяко сладко нещо в дома им и да го овършава, преди някой друг да се е добрал до него.

Алекс се промъкна на пръсти до банята, изми си лицето и се опита да прокара пръсти през къдравата си кестенява коса. Начинанието му беше увенчано с минимален успех и той реши, че може би е крайно време да се подстриже. Така, с въздългата си рошава коса, малко приличаше на Георги. След като позаглади лизнатия кичур на челото си, той се втурна към кухнята, но се спря пред открехнатата врата. Майка му и баща му седяха на масата. Шушукаха си, докоснали нежно ръце, а между тях димяха две кафета. Майка му Стела беше сплела златистите си коси на плитка и хихикаше като ученичка. Татко му Мартин, ухилен по хлапашки, се опитваше да си открадне целувка, а по мургавото му лице беше набола брада. Кафявите му очи (същите като тези на Алекс) блещукаха.

Замръзнал в рамката на вратата по чехли и пижама на ивици, Алекс неловко се прокашля и майка му рязко се дръпна назад. Поруменяла, със стаена в ъгълчетата на устата усмивка, тя заоправя някаква невидима гънка по изрядната си лимоновожълта лятна рокля. Зад гърба ѝ баща му му намигна.

– Ей, Малчо – поздрави го татко му с боботещ глас, – добро утро.

– Не съм Малчо – измъмри сънено Алекс, почти по навик.

Алекс наистина не беше малчо. Беше само на тринайсет, но вече беше задминал Петър по ръст и въпреки че все още догонваше Георги, със сигурност щеше да стане много висок. Според леля Елка се превръщаше в „напет, снажен момък“. Семейството обаче упорито отказваше да забрави за детския му прякор. Доскоро Алекс наистина беше доста дребен, но през лятото между пети и шести клас порасна с цяла глава.

– Стегна ли си вече багажа? – попита майка му разсеяно и се изправи.

Тя се запъти към хладилника с лека стъпка, сякаш не ходеше, а танцуваше, и отвори вратата. Русолявата ѝ глава потъна в дълбините между бутилки сок.

– Има яйца и мляко, татко ти може да забърка палачинки – замисли се тя на глас, – а май е останало и от онова смокиново сладко, което обичаш! Скрила съм го от Георги, ей тука, зад лютеницата... – и ръката ѝ също изчезна в хладилника.

– Багажа ли...? – объркано отвърна Алекс.

– Мхм – проехтя гласът ѝ измежду няколко домата, – за Вратня.

– Вратня? – попита Алекс с растящо недоумение. – Каква Вратня?

Баща му, който тъкмо добавяше шеста поред лъжичка захар в поизстиналото си кафе, надигна очи от чашата и се втренчи в сина си с лека тревога. На момчето никак не му хареса този поглед. Беше го виждал веднъж преди, когато покрай цялата дандания около Коледа всички бяха забравили за рождения му ден.

– Да бе, Малчо, за Вратня. За селото на баба ти Светла. Помниш ли баба Светла?

„Баба Светла“. Александър сбърчи нос. Името определено му беше познато. Някъде дълбоко в детските му спомени, оплетен в паяжини, се криеше някакъв образ. Дълги бели коси като кълбести облаци, чифт чудни, странни очи и един смях, съвсем не старчески, а звънък като хиляди камбанки. Но споменът проблесна само за миг и пак се омеша в прашинките на времето.

– Немного – призна засрамено момчето.

– И аз така – промърмори майка му, подавайки се от хладилника с пълни с храна ръце.

Баща му изсумтя над кафето си. Майка му изсумтя над шоколадовия крем. Алекс изсумтя наум.

– Майка ти още ѝ се сърди, че не дойде на сватбата – обясни татко му, подбирайки внимателно думите си.

– И на раждането ти! Нито пък на това на братята ти. Нито на кръщенетата, рождените дни, първите учебни дни... – занарежда мама Стела начумерено и стовари дузина яйца на масата.

Баща му Мартин сви рамене и обясни бавно и спокойно:

– Баба ти не обича да пътува. Когато бяхте малки, веднъж отидохме да я видим, ама... ти още беше бебе. Плака през целия път и майка ти се зарече, че повече никога няма да ходим никъде с автобуса.

Майка му повдигна извитата си руса вежда и побутна млякото към съпруга си.

– И удържах на думата си.

Татко Мартин с половинчата усмивка запретна ръкави, грабна няколко яйца и се запъти към котлона.

– Ама-а-а... – пробва отново Алекс, поглеждайки ту към единия, ту към другия, – аз само едно не разбрах.

– Какво е то? – попита майка му разсеяно, отпивайки от чашата си.

– Защо ми е да си оправям багажа за Вратня?

В кухнята настъпи внезапно мълчание. Баща му и майка му размениха ужасени погледи. Алекс продължаваше да стои на прага на кухнята, все така по пижама и все така смутен.

– Защото... – колебливо поде мама Стела.

– Защото си командирован там за цяло лято бе, Малчо! – избухна през вратата Петър, чорлав, по лилави шорти, червена тениска и с два различни чорапа.

По-големият брат избута момчето настрана и се насочи право към хладилника. Съдбата на луканката се четеше в погледа му.

– Не съм ти Ма... – започна Алекс, – чакай, какво?

Александър заоглежда лицата на родителите си. В ума му започна да се промъква неприятно подозрение. Притеснената, възведра усмивка на баща му изобщо не подобряваше положението. Тя бе запазената му марка, когато прегореше вечерята или забравеше годишнината от сватбата.

– Ще прекараш лятото при баба си Светла във Вратня – махна енергично с черпак баща му, пръскайки смес за палачинки из цялата кухня. – Нали майка ти ти каза?

– Това беше твоята задача! – смъмри го тя. – Аз ходих с Гого за помагала!

– Ох, да, вярно. Аз... ами аз... а, да! Аз казах на Петър да му каже.

– А-а-а, бнхе – подаде се Петър от хладилника с уста, пълна със сирене, – нхе ме мехете мене! Аз кахах на Гхорги да му пхредахе.

От банята долетя обидено възклицание. Последва го жестоко потракване (несъмнено от възмутено изпусната четка за зъби) и след това дълбокият, сънен глас на Георги се надигна в ропот:

– Аз нямам нищо общо! Знаете, че не помня такива неща! Още миналата седмица казах на татко, че планирам да забравя.

Три чифта очи – два сини и един кафяв, се впериха в гърба на татко Мартин. Той от своя страна много внимателно и упорито побутваше из тигана една видимо изгоряла палачинка.

– Значи... – възмути се Алекс – всички знаят, че ще ходя на село? Всички без мен?

– Май така излиза – разроши косата му Георги.

Най-големият брат, вече облечен в окъсели сини дънки и тениска с надпис „Кучето казва бау, котката казва мяу, пиленцето казва π[1]” се тупна до майка си, придърпа чашата с кафе на баща си, отпи, начумери се и добави още три лъжички захар.

Алекс не можеше да повярва колко спокойно приемаха всички тази жестока несправедливост. Те не просто самосиндикално бяха решили да го изпратят в някакво си село, за което дори не беше чувал, при някаква си баба, която даже не помнеше, ами на всичкото отгоре и бяха забравили да му кажат! Що за семейство беше това?

– Ама защо трябва да ходя!? – викна Алекс и се изправи срещу майка си, подготвяйки се за словесна битка.

– Трябва – каза простичко тя и отпи от кафето си. – Баща ти и аз сме поели ангажименти. Няма как да останем в София с теб.

От хладилника долетя хихикането на Петър.

– Ама не ви трябва да оставате! Аз мога да готвя! Добре де, знам как да използвам микровълновата! И да пускам пералня! Ще поливам цветята...

– Не – сряза го отново майка му и го стрелна с острите си сини очи. Алекс осъзна, че за толкова нисичка жена тя можеше да изглежда доволно страшно, ако пожелаеше. – Баба ти вече отговори на писмото ни. След два дни ще те чака на спирката в селото.

Александър толкова се изненада от тази нова информация, че за момент забрави да спори.

– Защо ви е пратила писмо?

– Баба ти няма телефон – отвърна майка му и стисна устни, сякаш го предизвикваше да го направи на въпрос.

– Няма телефон ли? – обърка се напълно Алекс.

Кой нормален човек в двайсет и първи век нямаше телефон? Момчето се замисли и осъзна, че наистина никога не бе чувало гласа на баба си. Всяка година за Коледа и за рождения му ден в пощенската кутия го чакаше красива картичка, която той прилежно прибираше в чекмеджето си и забравяше. Жегна го вина, щом се сети, че дори не беше прочел последните няколко поздрава, изписани с красив сбит почерк. Сега обаче нямаше място за слабост. Беше време за смяна на стратегията.

Александър се обърна към по-слабия противник.

– Тате!

– Няма да ти се получи, Малчо – отвърна баща му виновно, като отбягваше погледа му, и стовари чиния с горещи палачинки на масата. Момчето забеляза, че изгорялата беше скрита най-отдолу в купчината.

Големите му братя веднага нападнаха храната. Георги обилно мажеше закуската си с шоколадов крем, а Петър навиваше палачинките около кренвирши, оклепани с кетчуп и мед. Стела сбърчи нос при вида на кулинарното произведение на средния си син. Тя внимателно намаза една палачинка с дебел слой гъсто, лепкаво сладко от смокини и ловко я зави така, че да не капе. След това с извинителна усмивка я подаде на момчето. Той се позамисли и я прие, разбирайки, че е изгубил битката.



[1]Числото 3,14, известно още като „пи“, е математическа константа, която представлява отношенията между нещо си и друго нещо си в математиката. Георги умееше да говори по темата обширно и скучно, като тръгваше от геометрия и свършваше с астрофизика, а по пътя успяваше да докаже колко готина и смешна е тениската му.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин