Родопска магия в село Ягодина (пътепис) - Уикенд - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Родопска магия в село Ягодина (пътепис)

Обожавам безлюдни места. Онези, които са толкова извънредно, извънземно красиви, че карат кожата ти да настръхва. Места, недокоснати от човешка ръка и сякаш надрастващи времето.

Сигурно е някакъв синдром на хората, уморени от живота в големия град, които обикновено са преситени от случване и копнеят просто да поседнат някъде далеч от истеричната шумотевица на делника - без обувки, без часовник, без мисъл за обичайните тревоги, с изключен телефон. Да осъмват и замръкват далеч от всичко, с което са свързани по подразбиране, да броят звездите и да припознават душите си в тях, да се вслушват в изконните си потребности, които сме свикнали системно да потискаме в стремежа си към велики дела, към признание, към всичко, което светът ни вменява, че "трябва" да бъдем.

За щастие хората, които ме обичат и са готови да ме последват дори в най-големите ми безразсъдства, до голяма стпен приличат на мен и споделят страстта ми към пътешествията. И така, съвсем без да му мислим, в началото на март, се отправихме към поредното си приключение - с малко багаж, недостатъчно пари и почти никакви мисли за живота си в големия град. С две думи, (както винаги) без особено старателна подготовка и в известен смисъл по детски лекомислено. Крайната ни цел бе едно романтично битово хотелче в близост до село Ягодина. Oбикновеният турист може би свързва Ягодина с природни забележителности като Ягодинската пещера, Дяволското гърло, Буйновското и Триградското ждрело, но тъй като ние сме истински пътешественици, отдавна знаехме, че всъщност най-забележителното се случва по пътя.

Тръгнахме, примамени от живописните снимки на вековни дървета, стръмни баири и кристално синьо небе, в което сякаш ръката ти ще потъне, ако посегнеш да го докоснеш, без ни най-малко да подозираме, какво ни очаква в действителност. Тежкият високопланински маршрут се оказа истинско изпитание и то далеч не само заради падащите камъни и завоите, чиито брой в един момент имаш усещането, че клони към безкрайност. В подобни ситуации човек си дава сметка, че търпението е абстрактно понятие, особено когато започне да се смрачава, горивото е на привършване, а надвесените над главата ти зъбери правят на пух и прах очакванията за нещо идилично.

Е, стиснахме зъби, поехме си дълбоко дъх и си казахме, че в крайна сметка истинският живот започва именно в моментите, които ни вадят от сигурността, спокойствието и предвидимостта. И тъкмо когато завоите и табелите свършиха, а всичко живо в обозрим периметър изчезна, на пътя ни се появи един усмихнат господин от селото, който ни упъти, предложи ни разходка с джип до "Орлово око" и дори ни даде визитната си картичка, докато ние все още се чудехме дали не халюцинираме от глад и умора.

Пътят до селото продължаваше още около километър нагоре. Вече поне знаехме, че крайната цел е близо. Ягодина ни посрещна с безлюдни улици, мъгла, ръмеж, няколко минарета и една черна котка, която любезно отказа да ни мине път. За сметка на това пък пътят до хотела ни сигурно бе по-черен и от нея. В крайна сметка успяхме да преодолеем и него. Пристигнахме изтощени, но по-щастливи от всякога. Умората бързо бе заместена от топлото усещане за автентичен нашенски уют, подсилено от чанове, пъстри черги, дървени емпорета и огромна каменна пещ. От терасата ни се виждаха само съседните склонове, покрити с гъсти борови гори - никакъв друг знак за човешко присъствие освен пушещите комини на селските къщички в далечината.

През следващите дни слънцето упорито отказваше да ни се усмихне, но пък нощите в Родопите са едно почти сюрреалистично, магическо изживяване. По това време от годината те са тихи, сурови и будещи страхопочитание към величествената мощ на природата. Парадоксално е, как точно насред най-лютия студ човек може да усети, че душата му е на топло. И наистина, усетихме топлината, бликаща от тези малки откраднати мигове, в които съзнанието е спокойно и свободно да достигне до простичката истина, че няма по-голямо щастие от това да има, в кого да се сгушиш, а когато погледнеш нагоре, над главата ти да пулсират милиони звезди. Каданс. Неслучайно хората казват, че по такива места времето сякаш е спряло. Всичко ни се струваше като на филм, а саундтракът бе единствено вятърът, който си играеше с клоните на дърветата.  

Само за няколко дни успяхме да се влюбим в това място, а домакините, които през цялото време ни глезеха с мекици, боров мед, мурсалски чай, пататник и червено вино, дори ни поканиха на събора на селото през август. На нас пък така не ни се тръгваше, че без дори за миг да се замислим, им обещахме да се видим отново. Прибрахме се малко по-мъдри, търпеливи и благодарни за поредното малко бягство от суетата и ежедневните тревоги, за което дълго ще си спомняме с усмивка.  

***

Текстът и снимките са изпратени от Станислава Димитрова за рубриката Стани автор. Изпрати ни и ти своя пътепис, разаз или история, която ти се е случила на път на info@peika.bg и ние ще я споделим с нашите читатели!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Уикенд
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин