„Изгубените“ от Патриша Гибни – хитовата детективска поредица за пръв път на български - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Изгубените“ от Патриша Гибни – хитовата детективска поредица за пръв път на български
Автор: Peika.bg
„Изгубените“ от Патриша Гибни – хитовата детективска поредица за пръв път на български

Тайна от миналото свързва двама мъртъвци, а призраците на собственото ѝ детство протягат дълги пръсти към инспектор Лоти Паркър в дебютна поредица от Патриша Гибни.

По книжарниците вече може да намерите „Изгубените“ дебютния трилър на ирландската авторка Патриша Гибни, който слага началото на бестселъровата поредица за случаите на инспектор Лоти Паркър.

Нощта на 31 януари 1976 г. е извършено престъпление. Къде се е случило? Защо? Коя е жертвата? Не знаем. Можем само да наблюдаваме мълчаливото ѝ, тайно погребение през очите на три деца, наредени до прозореца. Три деца, които се питат един и същи въпрос: „Чудя се кой от нас ще е следващият?“.

Но това време отдавна е отминало.

Зимата на 2014 година е студена. Улиците са заледени, солта хрущи под ботушите на забързана жена. Сюзан Съливан има среща с човека, от когото се страхува най-много. Тя върви пеша, с наведена заради вятъра глава. Хвърля бърз поглед на надвисналата над нея катедрала, преди да премине портите от ковано желязо и да се прекръсти по навик. Катедралата е свещено пространство, би трябвало да бъде в безопасност. Не след дълго тя е намерена удушена.

И това не е всичко. Няколко часа по-късно Сюзан е последвана от началника си, който е намерен обесен на дърво до дома си. Обстоятелствата сочат към самоубийство, но инспектор Лоти Паркър не е убедена.

Единственото, което свързва жертвите, е работата им… и необичайна собственоръчно правена татуировка върху краката им. Ясно е, че двамата са убити, но каква би могла да е причината? Колко назад във времето се простира историята? И какво общо има всъщност катедралата, където е извършено първото престъпление?

В компанията на детектив Бойд, с когото отношенията ѝ са малко по-сложни, отколкото ѝ се иска да признае, Лоти тръгва по следите на убиец с извратено чувство за справедливост. Но колко бързо могат двамата детективи да се справят, преди да последва нов удар?

Изключителният дебют на Патриша Гибни „Изгубените“ поставя начало на нова поредица детективски загадки от девет книги с обещание за още! В духа на майсторите на жанра Карин Слотър, Клеър Макинтош и Камила Лекберг Гибни оставя читателя в неповторимата компания на инспектор Лоти Паркър и сержант детектив Марк Бойд.

Из „Изгубените“

Патриша Гибни

„Изгубените“ от Патриша Гибни – хитовата детективска поредица за пръв път на български

ГЛАВА 2

Тринайсет – каза инспектор Лоти Паркър.

– Дванайсет – настоя сержант Марк Бойд.

– Не, тринайсет са. Виждаш ли бутилката с водка зад она­зи с „Джак Даниълс“? Сложена е на грешното място.

Лоти обичаше да брои разни неща. Бойд наричаше това ѝ увлечение фетиш. Тя имаше друга дума за него – скука. Ис­тинската причина обаче се криеше в детството ѝ. Тогава беше преживяла травма, с която не можеше да се справи. Това я бе принудило да потърси нещо, с което да се развлича от нещата и ситуациите, които не разбираше. Сега вече го правеше по навик.

– Имаш нужда от очила – каза Бойд.

– Трийсет и четири – отвърна Лоти. – Долният рафт.

– Предавам се.

– Загубеняк – засмя се тя.

Двамата седяха на бара в „Барът на Дани“, където доста хора идваха да обядват. Лоти не усещаше много топлината от огъня в камината зад тях, тъй като по-голямата част от нея се губеше в широкия комин. Главният готвач поставяше чипс от кожа в соса на специалитета на деня – печено говеждо. Лоти си поръча чабата с пиле. Бойд преписа от нея. Едната от слу­жителките – слаба, млада италианка – седеше с гръб към тях и чакаше хлябът им да се препече в малък тостер.

– Сигурно сандвичите се бавят, защото сега скубят пиле­тата – каза Бойд.

– Опитваш се да ме отвратиш от храната ли?

– Първо трябва да получиш такава.

Над бара проблясваше забравена коледна украса. Един плакат, залепен с тиксо за стената, рекламираше бандата за тази седмица – „Афтърмат“. Лоти беше чувала името от шест­найсетгодишната си дъщеря, Клоуи. На голямо красиво ог­ледало беше написана с бели букви снощната оферта – три питиета за десет евро.

– Точно сега бих дала десет евро дори за едно питие – каза Лоти.

Преди Бойд да успее да отговори, телефонът ѝ извибрира на бара. На дисплея се появи името на началник Кориган.

– Чакат ни неприятности – оплака се инспекторът.

Слабата италианка се обърна към тях с чабатите с пиле, но Лоти и Бойд вече си бяха тръгнали.

* * *

– Кой би пожелал смъртта на тази жена? – попита началник Майлс Кориган, като въпросът му беше насочен към събрали­те се пред катедралата детективи.

Очевидно е, че някой я е пожелал, помисли си Лоти, но добре знаеше, че не бива да изрича мислите си на глас. Чувст­ваше се изморена. Напоследък умората ѝ беше постоянен спътник. Ненавиждаше студеното време. Действаше ѝ летар­гично. Нуждаеше се от почивка, но нямаше как да стане. Беше разорена. Господи, мразеше Коледа и меланхолията покрай нея.

Двамата с Бойд – все още гладни – отидоха на местоп­рестъплението във великолепната катедрала на Рагмълин, построена през трийсетте години. Началник Кориган ги за­позна със случилото се на заледените ѝ стъпала. Получили обаждане в участъка, че в катедралата е намерено мъртво тяло. Началникът веднага се задействал и завардил мястото. Лоти добре знаеше, че ако става въпрос за убийство, този чо­век ще ѝ вгорчи живота. Тя беше инспектор на град Рагмълин и тя трябваше да води разследванията, а не Кориган. Засега обаче трябваше да остави настрана полицейската политика и да види с какво си имаха работа.

Кориган я засипа с нареждания. Лоти натъпка дълга­та си до раменете коса в качулката на якето и го закопча без ентусиазъм. Хвърли поглед към Марк Бойд над рамото на началника си, видя го, че се хили глуповато, и се извърна от него. Надяваше се това да не е убийство. Може би някоя без­домница беше починала от измръзване. Напоследък времето бе много студено. Не беше никак трудно някой нещастник да стане жертва на температурите. В града често можеха да се видят кашони и навити спални чували.

Кориган млъкна – знак, че трябва да се залавят за работа.

Лоти си проправи път през полицаите на предната врата и през втория кордон на централната пътека в катедралата. Мина под полицейската лента и отиде при тялото. От обле­чената в палто от туид жена, паднала между мястото за коле­ничене и предната пейка, се носеше миризма на газ. Забеляза кабела за слушалки около врата ѝ и малката локва течност на пода.

Прииска ѝ се да завие тялото с одеяло. По дяволите, това беше жена, а не някакъв предмет. Коя ли беше? Защо бе дошла тук? На кого щеше да липсва? Противопостави се на желание­то си да клекне и да затвори отворените ѝ очи. Това не беше нейна работа.

Студената катедрала беше осветена от силни прожекто­ри. Лоти проведе няколко телефонни разговора, за да повика експерти на местопрестъплението, след което подсигури по­мещението за криминолозите.

– Съдебният лекар е на път – съобщи Кориган. – Ще дой­де след около половин час, в зависимост от трафика. Ще ви­дим какво е нейното мнение.

Лоти го изгледа. Началникът изгаряше от желание това да се окаже убийство. Сигурно вече подготвяше речта си за задължителната пресконференция. Ала това беше нейното разследване и той дори не трябваше да е тук.

Полицай Джилиън О’Донахю стоеше зад парапета на ол­тара. До нея някакъв свещеник беше прегърнал през раме­нете видимо разстроена жена. Лоти мина през месинговите вратички и отиде при тях.

– Добър ден. Аз съм инспектор Лоти Паркър. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Възрастната жена простена.

– Необходимо ли е да го правите сега? – попита свещеникът.

Според Лоти беше малко по-млад от нея. Тя щеше да на­върши четиресет и четири следващия юни, а той вероятно бе в края на трийсетте си години. Приличаше на типичен све­щеник с черните си панталони и вълнен пуловер над риза с колосана бяла яка.

– Няма да отнеме много време – отговори Лоти. – Сега е най-подходящият момент за задаване на въпроси, докато спомените са още пресни в главите ви.

– Разбирам, но преживяхме ужасен шок и не съм сигурен, че ще ви бъдем от особена полза.

Свещеникът стана и протегна ръка.

– Отец Джо Бърк. Това е госпожа Гавин. Тя чисти катедралата.

Силното ръкостискане на свещеника изненада Лоти. Ръ­ката му беше топла. Той беше висок. Тя добави този факт към първоначалната си преценка. Очите му бяха тъмносини и от­разяваха горящите свещи.

– Госпожа Гавин намери тялото – обясни свещеникът.

Лоти извади бележник от вътрешния джоб на якето си и го отвори. Обикновено използваше мобилния си телефон, но не ѝ се струваше уместно да го размахва на това свято място. Чистачката вдигна поглед и отново заплака.

– Спокойно, спокойно – заговори ѝ утешително отец Бърк, все едно не беше възрастна жена, а дете. Той седна от­ново до нея и нежно разтри раменете ѝ. – Тази мила детек­тивка просто иска да ѝ разкажеш какво се случи.

Мила?, учуди се Лоти. Никога не би използвала тази дума, за да се опише. Седна на пейката пред свещеника и чистачка­та и се обърна към тях доколкото ѝ позволи дебелото ѝ яке. Дънките ѝ се впиха в талията. Господи, помисли си тя, ще трябва да се откажа от вредната храна.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин