Откъс от книгата „Един гадател ми каза“ на Тициано Терцани (ИК „Колибри“). Разберете как да спечелите книгата в края на откъса!
***
Животът винаги ни дава шанс. Проблемът е да съумеем да го разпознаем, а понякога не е лесно. Моят например по всичко приличаше на проклятие. „Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай“, ми каза един гадател.
Това стана в Хонконг. Срещнах онзи възрастен китаец случайно. Тогава тези думи, естествено, ме бяха впечатлили, но не си ги сложих на сърце. Беше пролетта на 1976 г. и 1993-та все още изглеждаше далечна. Аз обаче не забравих посочената година. Тя остана в съзнанието ми като датата на една среща, на която още не си решил дали да отидеш, или не.
1977-а… 1987-а… 1990-а… 1991-ва. Шестнайсет години, особено от гледната точка на първия ден, ти се струват много, но като всички, с изключение на юношеските, и те изминаха бързо-бързо и изведнъж се озовах в края на 1992-ра. Ами сега? Дали да взема на сериозно възрастния китаец и да преустроя живота си съобразно неговото предупреждение? Или да не правя нищо и да продължа постарому, казвайки си: „По дяволите гадателите и техните бабини деветини“?
До момента бях живял в Азия без прекъсване повече от двайсет години – първо в Сингапур, после в Хонконг, Пекин, Токио, накрая в Банкок – и реших, че най-добрият начин да се справя с това „пророчество“ беше азиатският: да не му се противопоставям, а да го приема.
– Ти да не би да се хвана? – закачаха ме колегите журналисти, особено западните, все хора, свикнали да изискват ясен положителен или отрицателен отговор на всички въпроси, включително и на зле зададените като този. Не е нужно човек да вярва на прогнозата за времето, за да излезе от къщи с чадър в облачен ден. Дъждът е една възможност, чадърът – предпазна мярка.
Струваше ми се, че правя първа стъпка в непознат терен. Любопитен бях да разбера къде щяха да ме отведат следващите стъпки в тази посока. Ако не друго, щяха поне да ме принудят за кратко да водя живот, различен от обичайния.
Пророчеството беше оправдание. Истината е, че на петдесет и пет години човек има огромно желание да прибави мъничко поетичност в живота си, да погледне света през нови очи, да препрочете класическите автори, да преоткрие това, че слънцето изгрява, че на небето свети луната и че времето не представлява единствено това, което часовниците отмерват. Това бе моят шанс и не можех да го пропусна. Въпросът беше как да постъпя: да се откажа ли за една година от работата си? Да си взема дълъг отпуск или да продължа да работя независимо от това ограничение? Журналистиката като много други професии вече е подвластна на електрониката.
Как ли щяха да реагират моите началници при мисълта да имат кореспондент в Азия, който заради някаква своя приумица е решил да не се качва на самолет една година? Какво ли щяха да си помислят за човек, който през 1993 г. внезапно се превръща в журналист от началото на века, някой от тези, които са потегляли при избухването на война и често са пристигали, когато войната вече е свършила?
Възможност да го разбера получих през октомври 1992-ра. Един от двамата главни редактори на „Шпигел“ мина през Банкок и една вечер след вечеря без много увъртания му разказах историята за предсказателя от Хонконг и за намерението си да изкарам 1993 г., без да се качвам на самолет.
Прекрасни, както обикновено, тези мои далечни началници! Разбраха, че от подобна моя прищявка можеше да излезе една по-различна история, че бихме могли да предложим на читателя нещо, с което другите не разполагат.
Реакцията на „Шпигел“, естествено, свали от плещите ми един товар, но не стана причина да реша на момента. „Пророчеството“ влизаше в сила от началото на новата година и оставих решението за последния момент, за дванайсетия час на 31 декември, където и да ме свареше той. Свари ме в горите на Лаос. „Новогодишната вечеря“ се състоеше от омлет с яйца на червени мравки; нямаше шампанско за наздравицата, но с вдигната чаша прясна вода формално поех към себе си ангажимента да не се поддавам по никаква причина, на никаква цена на изкушението да летя със самолет. Щях да пътувам по света с всяко възможно возило, стига то да не беше самолет, хеликоптер, планер или делтапланер.
Решението излезе чудесно и 1993-та се оказа една от най-изключителните години, които съм преживял: тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих. Това, което изглеждаше като проклятие, подейства като истинска благословия.
Докато се придвижвах между Азия и Европа с влак, с кораб, с кола, понякога и пеша, ритъмът на дните ми се промени коренно, разстоянията възвърнаха своето значение и преоткрих в пътуванията отколешното удоволствие от откривателството и приключението. Отведнъж, лишен от възможността да изтичам на летището, да платя с кредитна карта, да се стрелна и светкавично да достигна буквално всяка точка, бях принуден да погледна отново на света като на сложна плетеница от държави, разделени от морски ръкави за преплаване, от реки за прекосяване, от граници, за всяка от които е нужна виза; и то специална виза, на която да пише „наземен транспорт“, като че ли този вид транспорт, особено в Азия, е станал междувременно толкова необичаен, че автоматически събужда подозрения към всички онези, които упорито продължават да го използват.
***
Спечелете книгата „Един гадател ми каза“ на Тициано Терцани (ИК „Колибри“)! Споделете в коментар под статията тук с какво превозно средство най-много обичате да пътувате и защо.
Печелившият ще бъде избран чрез жребий и ще бъде обявен във фейсбук страницата на Peika.bg на 4 декември 2013 г.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
