Романът „Осъдени души“ е може би една от най-интересните творби в българската литература. На фона на една епидемия от петнист тиф в Испания, все пак основна сюжетна линия на произведението си остава странната, невъзможна любов между Фани Хорн и Ередиа.
„Осъдените души“ в романа са всички споменати герои – всеки по различен начин. Заболелите от тиф са осъдени на бавна и мъчителна смърт от тих, невидим враг, който ги атакува отвътре, анархистите са осъдени на т.нар. патриотична смърт в името на една по висша цел. Но това, което истински вълнува читателите и мен, като такъв, е осъдените на невъзможна любов главни герои на Димитър Димов. Без значение каква е другата линия в романа, човекът винаги се вълнува от линията на любовта, особено, ако тя е невъзможна, нещастна и с ужасен край.
Любовта невинаги е с щастлив край, невинаги е лесна и приказна. Често се налага човек да се бори с различни неща, за да стигне до тази така бленувана любов. Още със заглавието, писателят ни подсказва, че тази любов ще е от трудните, от неосъществимите, от тези, които те държат за цял живот.
Фани Хорн, със своето вятърничаво съществуване, изведнъж среща човек, в който се влюбва може би от пръв поглед и то без веднага да си дава сметка за това. Дълбоко в себе си, тя знае, че това ще е много мъчително за нейната душа, защото Ередиа е монах от йезуитския орден, обречен на Бога и на хората. За него е абсолютен егоизъм да обичаш само един човек, да се грижиш само и единствено за него. Защото в крайна сметка ти се грижиш за него, за да може той да е с теб. Това не е ли също вид егоизъм? Фани от своя страна, живяла цял живот егоистично, смята, че любовта ѝ към Ередиа е чиста и безкористна.
От всяка дума в романа се вижда колко наистина са „осъдени“ героите му. Да обичаш някого, който е на една крачка от теб, който виждаш всеки ден и не можеш да си с него е наистина смазващо. Фани Хорн се е посветила изцяло на тази невъзможна, осъдена и обречена любов. Това е и причината да започне да помага на йезуита в лагера за болни от петнист тиф. Ередиа от своя страна, като един духовник се опитва всячески да отблъсне Фани и нейната любов. Опитва се да подтисне чувствата си, в името на една по-висша цел. Това обаче кара и него вътрешно да страда всеки ден.
Четейки романът, през цялото време стоях нащрек, с буца заседнала в гърлото и тайно се надявах на щастлив край за тези „осъдени души“, дълбоко в себе си обаче, знаех, че това няма да се случи. Дали една любов е по-велика, ако е обречена? Дали, ако романът имаше различен финал щеше да е толкова добър? Съмнявам се. Мисля, че това е така, защото у всеки човек, от древни времена е заложено страданието и самобичуването. Сякаш, ако нямаме някаква драма, особено любовна, не можем да живеем пълноценно. Сякаш това е нашата дрога и сме пристрастени към нещастието и невъзможната любов.
Когато човек се срещне с романа изпитва много различни емоции към главните герои - гняв, съчувствие, дори жал. Може би, все пак превес взима съжалението.
Осъзнали, че са осъдени на нещастната си любов, те продължават да стоят в този омагьосан кръг, от който няма излизане.
Освен обаче любовта, те имат и друга мъка, която е поставена на по-заден план, а именно невъзможността да помогнат на всички болни от тиф. Сякаш обаче тази глобална епидемия бледнее през осъдената им любов.
Смятам, че е много важно в какъв етап от живота си, човек чете този роман. Защото всяко нещо, до което се докосваме, ние пречупваме през призмата на собствения си живот. Първият прочит ми беше още в ранните ученически години и не можех да повярвам, че героите се вълнуват толкова от своите взаимоотношения, когато хиляди хора страдат и умират от такава ужасна болест. Тогава изпитвах силен гняв към главните герои и за мен по-съдените души бяха болните хора. След години обаче, когато прочетох творбата за втори път си дадох сметка, че страдам повече заради невъзможната любов на Фани и Ередиа, от колкото за останалите обречени души в романа. Това прави и мен егоист или просто тогава съм минавала през нещо подобно?
Романът е съчетал страшната епидемия и невъзможната любов и може би това го прави толкова драматичен и истински.
Самата дума „осъден“ е толкова тежка и носи непосилно количество страдание. Героите на Димов са осъдени на всякакъв вид мъки, както физически, така и душевни. А кой може да каже коя от двете е по-страшна? Но „осъден“ разбира се, означава и човек, който бива съден за своите деяния. Това накланя разсъжденията и в друга посока – как именно заради това, че те се вълнуват повече от любовта си, от колкото от страшната тифна епидемия, са осъдени да страдат и никога да не изпитат наслада от любовта и животът като цяло.
„Осъдени души“ представлява една подробно описана мъчителна история, в която няма неосъден човек, няма нито една щастлива душа. Всички герои на Димов са осъдени на вечни, най-вече душевни мъки. Те от своя страна, водят и до физически болки, болести и наркотични зависимости. Пример за това е именно Фани, която се опитва да притъпи душевната си болка с морфин, което пък нейно решение я „осъжда“ на един ужасен, изпълнен с болки и зависимости, начин на живот.
Лично за мен, героите в романа на Димитър Димов са осъдени, никога да не изпитат щастие, спокойствие и чиста, искрена любов. Душите им са обречени на вечни мъки и страдания.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
